Джон Фаулз: Колекционерът

Разбира се, старата жена отгоре на всичко ме и притесняваше. Например, беше решила да направи пътуване с кораб до Австралия, за да се види със сина си Боб, чичо Стив, по-малкия й брат, и семейството му, и искаше да отида и аз, но както казах, вече не исках да съм с леля Ани и Мейбъл. Не че ги мразех, но човек би могъл веднага да разбере какви са те, дори по-добре от мен. Какви са, беше очевидно; искам да кажа, дребни хора, които никога не са излизали от дома си. Например, те очакваха винаги да съм с тях и да им казвам какво съм правил, ако случайно остана сам в продължение на час-два. В деня след гореспоменатото аз им казах направо, че няма да отида в Австралия. Не го приеха много лошо — в края на краищата, смятам, че са имали време да си помислят чии са парите.

За първи път тръгнах да търся Миранда няколко дни след като се върнах от Саутхемптън, където ходих, за да изпратя леля Ани, по-точно на десети март. Бях отново в Лондон. Нямах никакви истински планове. Казах на леля Ани и Мейбъл, че може да замина в чужбина, но не бях много сигурен. Леля беше наистина разтревожена. В нощта преди да отпътуват, проведе с мен много сериозен разговор — как не трябвало да се женя, как се надявала… тоест, ако тя не види преди това младоженката. Наговори много работи за това, че парите са мои, че става дума за моя живот в края на краищата, колко съм щедър и така нататък, но виждах, че се страхува да не се оженя за някое момиче и да не загубят парите, от които и без това толкова се срамуваха. Не я обвинявам, това е естествено, особено когато имаш саката дъщеря. Мисля, че хората като Мейбъл би трябвало да се убиват безболезнено, но сега не за това става дума.

Мислех си да отида на някои места (вече бях закупил най-добрите принадлежности, които могат да се намерят в Лондон), където има редки видове и мутанти, и да направя добри серии. Искам да кажа, да отида някъде, да стоя колкото си искам, да ходя на излети, да колекционирам и да фотографирам. Преди леля Ани и Мейбъл да тръгнат, ходих на уроци по кормуване и си купих специален микробус-каравана. Исках да уловя много видове — например „Ластовича опашка“, „Черен синявец“, „Голяма синя пеперуда“, някои редки видове от рода Speyeria , като „Хийт“ и „Гленвил“ — екземпляри, на които повечето колекционери попадат само веднъж през живота си. А имаше и нощни пеперуди. Мислех си, че мога да се захвана и с тях.

Искам да кажа, че тя стана мой гост неочаквано, не съм планирал такова нещо, когато получих парите.

Естествено, когато леля Ани и Мейбъл ги нямаше, аз си купих всички книжки, които исках и в някои от тях имаше неща, които даже не подозирах, че съществуват. В интерес на истината бях отвратен. Ето ме, мислех си, седя тук в хотелската стая с тази гадост и всичко е толкова по-различно от нещата, които си мечтаех за Миранда и мен. Постепенно започна да ми се струва, че тя напълно е излязла от живота ми — сякаш не живеехме само на няколко мили един от друг (тогава се бях преместил в хотела в Падингтън) и сякаш не разполагах с колкото си искам време, за да разбера къде й е квартирата. Беше лесно. Потърсих номера на школата по живопис „Слейд“ в телефонния указател и една сутрин спрях с караваната отпред. Това превозно средство беше единственият истински лукс, който си позволих. Отзад го бях обзавел специално, с легло, което се спускаше, когато искаш да спиш. Купих го, за да превозвам екипировката си, когато пътувам из страната, освен това, когато леля Ани и Мейбъл се върнат, нямаше да се налага вечно да съм с тях. Не го купих за това, за което всъщност го използвах. Цялата идея ми дойде внезапно, като проблясък на някой гений, почти.

Първата сутрин не я видях, но на следващата, най-накрая, се появи. Излезе навън с тълпа други студенти, предимно млади мъже. Сърцето ми силно се разтуптя и почувствах, че ми призлява. Фотоапаратът ми беше готов, но не посмях да го използвам. Тя беше същата. Имаше лека походка и винаги носеше ниски обувки, така че не ситнеше като повечето момичета. Когато ходеше, тя не мислеше за мъжете. Като птица. През цялото време разговаряше с един чернокос млад човек, ниско подстриган с малък бретон, който изглеждаше много артистично. Общо бяха шестима, но тя и чернокосият пресякоха улицата. Аз слязох от караваната и ги проследих. Не отидоха далече — до едно кафене.

Аз влязох след тях неочаквано, не знам защо, сякаш нещо ме дръпна, почти против волята ми. Вътре беше пълно с хора — студенти, художници и други подобни. Повечето приличаха на битници. Помня, че имаше чудати лица и неща по стените. Предположих, че са африкански, струва ми се.