Джон Фаулз - Колекционерът

Наложи се да дам с петстотин повече, отколкото искаха в обявата, имало и други купувачи. Всеки ме скубеше. Землемерът, строителният работник, бояджиите, фирмата за обзавеждането от Люис, които наех. Беше ми все едно, защо не, парите не представляваха проблем. Получавах дълги писма от леля Ани, на които отговарях и й съобщавах цифри наполовина по-малки от действителните, които бях платил.

Наех електротехници да прокарат силов кабел до избата и водопроводчици да инсталират тръби и умивалник. Казах им, че искам да се занимавам с дърводелство и фотография и че това ще ми е работното помещение. Това не беше лъжа — имаше доста дърводелска работа за вършене. А и вече правех снимки, които не бих могъл да дам за копиране във фотоателие. Нищо гадно. Просто двойки.

В края на август работниците приключиха и аз се нанесох. Най-напред, чувствах се като в сън. Но това скоро приключи. Не бях оставен толкова много на спокойствие, колкото очаквах. Най-напред дойде един човек и искаше да обработва градината, винаги бил работел на нея и стана много противен, когато го отпратих. След това дойде викарият от селото и се наложи да бъда груб и с него. Казах му, че искам да ме оставят на спокойствие, че съм Неконформист, че не искам да имам нищо общо със селото и той си отиде — „тра-ла-ла“ и ядосан. След него дойдоха няколко души с автомагазини и трябваше да отпратя и тях. Казах им, че си купувам всичко в Люис.

Накарах да прекъснат и телефона.

Скоро свикнах да заключвам портата — беше само решетка, но имаше ключалка. Веднъж или два пъти видях през нея да надничат търговци, но явно хората скоро научиха за какво става дума. Оставиха ме сам и можех да продължа работата си.

Около месец ми беше нужен, за да се подготвя за плана си. През цялото време бях сам — това, че нямах истински приятели беше истински късмет. (Хората от пристройката на кметството не могат да се нарекат мои истински приятели, никак не ми липсваха, аз също не им липсвах.)

Някога помагах за някои неща на леля Ани. Чичо Дик ме научи. Не бях лош дърводелец и скоро нагласих избата приятно, макар че го казвам аз. След като изсъхнаха, сложих на стените, (бях ги варосал), няколко пласта кече за изолация, а след това оранжев плат (жизнерадостен цвят). Докарах легло и скрин. Маса, кресло и така нататък. В единия ъгъл сложих параван, а зад него беше мивката и една тоалетна за къмпинг, и другите работи — почти стана като отделна стаичка. Взех и други неща — библиотечки, книги за изкуството, някои романи, за да придам уют, което накрая се получи. Не рискувах с картини, знаех, че може да има развит вкус.

Разбира се, проблем бяха вратите и шумът. Вратата на нейната стая липсваше, но имаше хубава дъбова каса, така че се наложи да направя нова и това беше най-трудната ми работа. Първата не стана, но втората излезе по-добра. Дори и мъж не би могъл да я разбие, да не говорим за момиче като нея. Беше от двуинчово сушено дърво и от вътрешната страна имаше ламаринен обков, така че да не може да се достигне до дървото. Тежеше сякаш цял тон и не беше шега да се закачи на пантите, но го направих. Отвън поставих десетинчови резета. След това направих нещо много умно. Сковах от стари дъски някакво подобие на библиотека, само че за инструменти и други неща и го закрепих с панти пред вратата, така че на пръв поглед, всичко приличаше на стара ниша, в която са сложени рафтове. Когато дръпнеш рафтовете, отзад се откриваше вратата. Тази етажерка освен това спираше и шумовете, излизащи отвътре. Също така монтирах и халка от вътрешната страна на вратата, ниско долу, така че да може да се заключва за пода на избата, когато е отворена, за да не ме безпокоят. Също и инсталация срещу крадци. Най-обикновена, за през нощта.

Във външната изба поставих готварска печка и всичко необходимо. Не бях сигурен дали някой няма да наднича и щеше да е странно, ако ме виждат да разнасям нагоре-надолу подноси с храна. Но не се тревожех много, защото вратата беше отзад на къщата, а там имаше само ниви и гори. От две страни градината имаше ограда, а останалото беше жив плет, през който не се виждаше нищо. Беше почти съвършено. Помислих дали да не построя специална вътрешна стълба, но разноските щяха да са големи и се страхувах да не предизвикам подозрения. Сега не можеш да се довериш на работниците, те искат да знаят всичко.

През цялото време не смятах, че всичко това е сериозно. Знам, че сигурно изглежда много странно, но беше така. Казвах си, разбира се, никога няма да го направя, само си представям, че ще го направя. И дори и до тук нямаше да стигна, ако не разполагах с времето и нужните пари. Според мен много хора биха извършили това, което и аз, или нещо подобно, ако имаха време и пари. Искам да кажа, да дадат воля на нещата, до които сега казват, че не бива да се правят. Властта развращава, казваше един от моите учители. А парите са власт.