Джон Фаулз - Колекционерът

Дойдохме тук малко след десет и половина. Вкарах колата в гаража и излязох, за да се уверя, че нищо не се е случило в мое отсъствие, не че очаквах нещо да се е случило. Но не исках да жертвам кораба, заради малкото късче катран. Слязох долу в стаята й, всичко беше наред и не беше много задушно, защото бях оставил вратата отворена. Бях спал една нощ в нея, за да проверя дали има достатъчно въздух и останах доволен. Имаше всичко необходимо за правене на чай и така нататък. Изглеждаше много уютно и удобно.

Е, най-накрая настъпи големият миг. Качих се горе в гаража и отворих вратите на караваната. Както при останалата част от операцията и сега всичко мина според плана. Разкопчах каишките, накарах я да седне, разбира се, все още със завързани крака. Тя започна да се мята, но се почувствах задължен да й кажа, че ако не стои спокойно, ще трябва да прибягна отново до хлороформа и въглеродния тетрахлорид (които й показах), а ако запази спокойствие, няма да й направя нищо лошо. Това свърши работа. Вдигнах я — не беше толкова тежка, колкото си мислех. Свалих я долу съвсем лесно. Малко се сборичкахме пред вратата на стаята й, но тогава тя не можеше да направи много нещо. Положих я върху леглото. Готово.

Лицето й беше бяло, част от повръщаното беше потекло върху синия й пуловер, представляваше истинска гледка. Но в очите й нямаше страх. Просто ме гледаше втренчено и чакаше.

Това е твоята стая, казах й. Ако правиш каквото ти кажа, няма да ти сторя нищо. Няма смисъл да викаш. Отвън не се чува, а и да се чуваше, наоколо няма никой. Сега ще те оставя, има бисквити и сандвичи (бях купил малко в Хампстед) и ако искаш можеш да си направиш чай или какао. Ще дойда утре сутринта.

Виждах, че иска да махна превръзката от устата й, но не исках да го направя. Вместо това развързах ръцете й и незабавно излязох. Тя се помъчи да я махне, но преди това успях да затворя вратата и да пусна резетата. Чух я как вика: „Върни се!“ После още веднъж, но не много силно. След това опита вратата, също не много силно. После започна да блъска по нея с нещо твърдо. Мисля, че беше четката за коса. Не се чуваше много, но за всеки случай завъртях етажерката на мястото й и бях сигурен, че вече нищо няма да се чуе навън. Останах около час във външната изба, за всеки случай. Не беше необходимо, в стаята й нямаше нищо, с което да разбие вратата, дори и да беше достатъчно силна. Бях купил само пластмасови чаши и чинии, алуминиев чайник и така нататък.

После се качих горе и си легнах. Най-накрая тя беше мой гост и нищо друго не ме интересуваше. Дълго време лежах буден и премислях нещата. Изпитвах известно съмнение, че може би ще успеят да проследят движението на караваната, но като нея има стотици и единствените хора, които наистина ме тревожеха, бяха двете възрастни жени, минали преди да я хвана.

Е, лежах и мислех за нея, също будна долу. Отдадох се на приятни мечтания, в които слизах долу и я утешавах, бях възбуден, може би отидох твърде далеч във фантазиите си, но всъщност не се тревожех, знаех, че моята любов напълно я заслужава. После заспах.

По-късно тя винаги ми повтаряше какво лошо нещо съм направил и как трябва да положа усилия, за да го разбера по-добре. Само мога да кажа, че онази вечер се чувствах много щастлив, както споменах по-горе, и беше сякаш съм извършил нещо смело и дръзко, сякаш съм се изкачил на Еверест или съм направил нещо геройско на вражеска територия. Чувствах се щастлив, защото намеренията ми бяха от най-хубавите. Това тя никога не можа да разбере.

С една дума, тази нощ беше най-доброто нещо през живота ми (освен спечелването на парите на първо място). Все едно още веднъж хващах Синя Мазарина или Испанска Кралица. Искам да кажа, беше нещо, което човек прави само веднъж в живота си, при това не всекиму се отдава. Това за което повече мечтаеш, отколкото очакваш, че реално ще се случи.

Нямах нужда от будилника, станах преди да иззвъни. Слязох долу и заключих вратата на избата след себе си. Бях обмислил всичко. Почуках на нейната врата и извиках, моля те ставай, изчаках десет минути, дръпнах резетата и влязох. Чантата й беше в мен и разбира се, бях я претърсил. В нея нямаше нищо, което би могла да използва, освен пила за нокти и резачка с чупещо се острие, които взех.

Лампата светеше, тя стоеше до креслото. Беше облечена и ме гледаше втренчено, без признаци на страх, смела колкото си иска. Странно, не изглеждаше както винаги си я бях спомнял. Разбира се, досега никога не бях я виждал толкова отблизо.