Джон Фаулз - Колекционерът

След това е изчезнала.

Имаше голяма нейна снимка и надпис: „Виждали ли сте това момиче?“

Един друг вестник ме накара добре да се посмея.

Жителите на Хампстед в последно време все повече са разтревожени от появата на бродещи „вълци“ с леки автомобили. Пиърс Броутън, състудент и близък приятел на Миранда, ми каза в кафенето, в което двамата често ходели, че в деня на изчезването й, тя е изглеждала в чудесно настроение и са се уговорили днес да отидат заедно на изложба. Той каза: „Миранда знае какво представлява Лондон. Тя е последният човек, който ще се качи в кола на непознат или нещо подобно. Затова съм много разтревожен.“

Представител на учебното заведение каза: „Тя е един от най-обещаващите ни студенти във втори курс. Сигурни сме, че изчезването й има съвсем безобидно обяснение. Артистичните млади хора имат своите капризи.“

Ето в това е мистериозното в случая.

Полицията умолява всички, които са я виждали или знаят нещо за нея, или са забелязали нещо подозрително в района на Хампстед, незабавно да съобщят.

Също така споменаваха с какви дрехи е била облечена и така нататък, и имаше и снимка. В друг вестник съобщаваха, че полицията ще претърсва дъното на езерото в парка на Хампстед. В друг пишеше как Пиърс Броутън и тя неофициално били сгодени. Чудех се дали това не е битника, с когото я видях. В друг се казваше: „Тя е една от най-популярните студентки, винаги готова да помогне.“ Във всичките пишеше, че е хубава. Имаше снимки. Ако беше грозна, навсякъде щеше да има само по два реда на последната страница.

Спрях караваната край пътя, когато се връщах и прочетох всички вестници. Това ми даде чувство за власт, не знам защо. Всичките тези хора я търсеха, а аз знаех отговора. Когато тръгнах отново, твърдо реших да не й казвам нищо.

Разбира се, първото нещо, за което попита, когато се прибрах, бяха вестниците. Има ли нещо за нея? Казах й, че не съм погледнал и нямам намерение да го правя. Казах й, че не се интересувам от вестници, те печатат само баналности. Тя не настоя.

Никога не й дадох да чете вестници. Никога не й дадох да слуша радиопрограми или да гледа телевизия. Случи се така, че един ден преди да дойде, прочетох книгата „Тайните на Гестапо“ — всичко за мъченията и така нататък, които се е налагало да използват през войната, и как едно от първите неща, с които е трябвало да свикнеш, ако си затворник, е било, че не знаеш какво става извън затвора. Искам да кажа, не са давали на затворниците да научават каквото и да било, дори не са им позволявали да разговарят помежду си, така че са били откъснати даже от собствения си свят. И това ги е пречупвало. Разбира се, аз не исках да пречупвам Миранда както Гестапо е искало да пречупи затворниците си. Но си мислех, че ще е по-добре, ако е откъсната от външния свят, тогава ще трябва да мисли за мен повече. Така че, въпреки многото опити от нейна страна да ме накара да й дам вестници или радиоапарат, аз никога не го направих. През първите дни не исках да знае какво прави полицията и така нататък, защото това само щеше да я разтревожи. Беше нещо като загриженост за нея, би могло да се каже.

Тази вечер й сготвих замразен зелен фасул и замразено пиле в бял сос, тя го изяде и изглежда й хареса.

След това попитах, може ли да остана за малко?

— Ако искаш — отговори тя. Седеше с кръстосани крака на леглото, одеялото беше сгънала зад гърба си като възглавница и се беше облегнала на стената. Известно време само пушеше и разглеждаше един от албумите, които й бях купил.

— Знаеш ли нещо за изкуството? — попита ме тя.

Нищо, което може да се нарече познание.

— Така си и мислех. Ако знаеше, не би затворил невинен човек.

Не виждам връзката, казах аз.

Тя затвори книгата. — Разкажи ми за себе си. Кажи ми какво правиш през свободното си време.

Ентомолог съм. Колекционирам пеперуди.

— Разбира се — каза тя. — Спомних си, че го пишеше във вестника. А сега към колекцията си прибави и мен.

Тя смяташе, че това е смешно, така че отвърнах, може да се нарече и така.

— Не. Не: „може да се нарече и така“, а съвсем буквално. Забол си ме с карфица в тази малка стаичка, за да можеш да идваш и да се пулиш над мен.

Изобщо не смятам, че е така.

— Знаеш ли, че съм будистка? Мразя всичко, което може да отнеме живот. Дори и на насекомо.

Ти яде пилето, засякох я. Този път аз я хванах.

— Но се презирам за това. Ако бях по-добър човек, щях да съм вегетарианка.

Рекох й, ако поискаш да престана да събирам пеперуди, ще го направя. Ще направя всичко, което поискаш от мен.