Джон Фаулз - Колекционерът

3-ти декември

Ще отида и ще имам авантюра с Д. П.

Ще се омъжа за него, ако иска.

Желая приключението, рискът на брака с него.

Писна ми да съм млада. Неопитна.

Умна в мисленето, но не и в живота.

Искам децата му в себе си.

Тялото ми вече не се брои. Ако го поиска, може да го има. Никога не бих могла да бъда Тоанет. Колекционер на мъже.

Че съм по-умна (както си мислех) от повечето мъже и по-умна от всички момичета, които познавам. Винаги съм мислила, че знам повече, чувствам повече, разбирам повече.

Но не знам достатъчно, за да мога да се оправя с Калибан.

Всякакви откъслечни спомени от дните в „Лейдимонт“. От дните, когато бях приятна, малка дъщеря на доктор от средната класа. Тези дни сега са си отишли. Когато бях в „Лейдимонт“ си мислех, че мога да боравя с молива много хубаво. И после, когато отидох в Лондон, започнах да разбирам, че не мога. Бях заобиколена от хора, които умееха каквото и аз. И повече. Още не знам как да се справя с живота си — или с живота на някой друг.

Аз съм тази, която има нужда да й се умилкват.

Това е като деня, когато разбираш, че куклите са само кукли. Вземам старата си същност и виждам, че е глупава. Играчка, с която съм си играла твърде много. Малко тъжно е, като стария палячо, в дъното на шкафа.

Невинен, и употребяван, и горд, и глупав.

Д. П.

Ще бъда наранена, изгубена, съсипана и бита. Но то ще е като светлинна буря след тази черна дупка.

Просто това е. У себе си той пази тайната на живота. Нещо подобно на пролетта. Не е неморално.

Сякаш досега съм го виждала само в полуздрач; сега изведнъж го виждам в зората. Той е същият, но всичко е различно.

Днес се погледнах в огледалото и го видях в очите си. Те изглеждат много по-стари и по-млади. Казано с думи, звучи невъзможно. Но то е точно това. Аз съм по-стара и по-млада. По-стара съм, защото вече знам, по-млада съм, защото голяма част от мен се състои от това, което са ме учили по-възрастните. Цялата кал на спарените им идеи върху обувката-аз.

Новата обувка-аз.

Силата на жените! Никога не съм се чувствала толкова изпълнена с тайнствена сила. Мъжете са смешка.

Ние сме толкова слаби физически, толкова безпомощни с нещата. Все още, дори днес. Но сме по-силни от тях. Можем да издържим тяхната жестокост. Те не могат да издържат нашата.

Мисля си — ще дам себе си на Д. П. Той може да ме има. И каквото и да прави с мен, аз пак ще имам това свое женско „аз“, което никога не може да докосне.

Всичко това са безумни приказки. Но се чувствам изпълнена с подтици. Нова независимост.

Не мисля за сега. За днес. Знам, че ще избягам. Чувствам го. Не мога да го обясня. Калибан никога няма да спечели срещу мен.

Мисля, за картините, които ще нарисувам.

Снощи си мислех за една, нещо като маслено жълто (селско-маслено-жълто) поле достигащо до светло небе, слънцето тъкмо изгрява. Странно розово, като роза, представях си го точно, изпълнено със смълчана неподвижност, началото на нещата, песен на чучулиги, без чучулиги.

Странни, противоречащи си сънища.

Първият беше много прост. Ходех през едно поле, не знам с кого бях, но беше някой, когото харесвам много, мъж, може би Д. П. Слънцето огрява младата царевица. И изведнъж видяхме лястовици, прелитащи ниско над царевицата. Виждах блестящите им гръбчета, като тъмносиня коприна. Бяха много ниско, пърхаха навсякъде около нас, летяха в една и съща посока, ниско и щастливи. И аз се почувствах изпълнена от щастие. Казах, колко необикновено, виж лястовиците. Беше много просто, неочакваните лястовици и слънцето, и зелената царевица. Бях пълна с щастие. Най-чистото пролетно чувство. И се събудих.

По-късно имах друг сън. Бях до прозореца на първия етаж, на една голяма къща („Лейдимонт“?), а долу имаше черен кон. Той беше разядосан, но аз се чувствах в безопасност, защото беше долу и навън. Изведнъж той се обърна, понесе се в галоп към къщата и направи гигантски скок право към мен, с оголени зъби. Прелетя с трясък през прозореца. Дори тогава си мислех, ще се убие, аз съм в безопасност. Но той се просна и започна да рита в малката стая, и изведнъж разбрах, че иска да ме нападне. Нямаше къде да избягам. Събудих се, трябваше да запаля лампата.

Това беше насилието. Всичко, което мразя, всичко, от което се страхувам.

4-ти декември

Когато изляза оттук няма да продължавам да водя дневник. Не е здравословно. Тук ми помага да запазя разсъдъка си, нещо, с което да разговарям. Но е суетно. Пишеш това, което искаш да чуеш.