Джон Фаулз - Колекционерът

Ако умра, никой няма да разбере.

Кара ме да треперя. Не мога да пиша.

(Нощ.) Няма жалост. Няма Бог.

Крещях му и той полудя. Бях твърде слаба, за да го спра. Завърза ме, запуши ми устата и направи гнусните си снимки.

Не ми пука за болката. Унижението.

Направих каквото искаше. За да свърши.

Не ми пука за мен повече.

Но, о, Боже! Цялото това зверство!

Плача, плача, не мога да пиша.

Няма да се предам.

Няма да се предам.

декември

Не мога да спя. Полудявам. Трябва да запаля лампата. Безумни сънища. Струва ми се, че тук има хора. Пневмония е.

Трябва да повика лекар.

Това е убийство.

Не мога да напиша това. Думите са безполезни.

(Той дойде.) Не иска да слуша. Молих му се. Казах му, че това означава убийство. Толкова съм слаба. Температура 38 и 8. Повърнах.

Нищо за снощи, нито аз, нито той.

Наистина ли се случи? Треска. Започвам да бълнувам.

Ако само знаех какво съм направила.

Безполезно безполезно.

Няма да умра няма да умра.

Мили, мили Д. П. това.

О Боже о Боже не ме оставяй да умра.

Боже не ме оставяй да умра.

Не ме оставяй да умра.

Опитвам се да кажа, че всичко стана неочаквано.

Тръгна лошо, защото когато слязох долу в седем и половина, я видях да лежи до паравана, беше го съборила, като е падала, коленичих до нея и ръцете й бяха лед, но дишаше, нещо като дрезгава въздишка, и когато я вдигнах, дойде в съзнание, трябва да е припаднала през нощта, като е била зад паравана. Цялата беше студена, започна ужасно да трепери, след това да кълне още, бълнуваше, продължаваше да вика, повикай доктора, повикай доктора, моля те повикай доктора (понякога май казваше дежурна поликлиника — Д. П., Д. П. викаше пак и пак, като рима), не беше обикновения й глас, а като че ли пееше, изглежда не можеше да задържи погледа си върху мен. После постоя тихо известно време, а след това започна „Янки дудъл денди“, само че думите бяха замазани, сякаш беше пияна, и спря на средата. Два пъти извика, Мини, Мини, като че ли тя беше в съседната стая (това е сестра й), след това започна да мърмори много имена и думи, всичките омесени с части от изречения. После поиска да стане и аз трябваше да я спра. Наистина се бореше. Продължих да й говоря, тя спираше за малко, но веднага щом се отдалечах, за да се погрижа за чая или нещо такова, започваше пак. Е, изправих я, за да се опитам да й помогна да си изпие чая, но само се закашля, обърна си главата настрани, не го искаше. Забравих да кажа, че в ъглите на устата имаше отвратителни жълти пъпки. И не миришеше на свежо и чисто, като преди.

Накрая я накарах да изпие двойна доза от хапчетата. На кутийката пишеше да не се превишава дозата, но веднъж бях чул, че трябва да вземаш два пъти каквото казват, защото се страхуват да ги правят много силни, заради властите.

Тази сутрин трябва да съм слизал долу четири или пет пъти — толкова бях разтревожен. Беше будна, но каза, че не иска нищо, знаеше кое какво е, но както и да е, поклати глава. На обяд пийна малко чай и заспа, а аз седнах във външната изба. Е, следващия път като й запалих лампата, беше пет, а тя беше будна. Изглеждаше слаба, много зачервена, но изглежда знаеше много добре къде се намира и кой съм аз, следеше ме с очи съвсем нормално и си помислих, че е минало най-лошото, кризата, както казват.

Изпи още малко чай и после ме накара да й помогна да отиде зад паравана, едва можеше да ходи, аз я оставих за няколко минути и после й помогнах да се върне. Полежа малко в леглото с отворени очи, гледаше тавана, трудно й беше да си поема дъх както обикновено, и щях да си тръгна, но тя ме накара да спра.

Започна да говори с нисък глас, съвсем нормален умствено, иначе. Каза: — Имам пневмония. Трябва да намериш доктор.

Казах й, най-лошото мина, сега изглеждаш много по-добре.

— Трябва ми пеницилин, или нещо такова. — Тогава започна да кашля, не можеше да диша и се потеше ужасно.

После поиска да знае какво е станало през нощта и сутринта и аз й казах.

— Ужасни кошмари — каза тя. Е, отговорих й, че ще остана цяла нощ, и че изглежда по-добре, тя попита наистина ли изглежда по-добре, аз казах да. Тогава вече исках да е по-добре, така че, сигурно ми се е привиждало.

Обещах й, че ако на следващия ден не е по-добре, ще я занеса горе и ще повикам да дойде доктор. А тя поиска да дойде горе веднага, дори попита колко е часа и когато й казах без да мисля, тя каза, че е нощ и че никой няма да види. Но аз й казах, че никоя от стаите не е проветрена.