Джон Фаулз - Колекционерът

След това се промени, каза: — Толкова ме е страх. Ще умра. — Не говореше бързо, а с паузи.

Каза: — Опитах се да ти помогна. Сега ти се опитай да ми помогнеш. — Казах, разбира се, че ще се опитам, попих лицето й още веднъж и сякаш тя отпадна, което исках аз, но вместо това заговори пак.

Каза със силен глас: — Татко, татко?

Заспивай, казах аз. Утре ще се възстановиш.

Пак започна да плаче. Не беше като обикновен плач, лежеше със сълзите около очите, сякаш не знаеше, че плаче. После изведнъж попита: — Какво ще правиш, ако умра?

Казах, ти няма да умреш, не бъди глупава.

— Ще кажеш ли на някого?

Няма да говоря за това, казах.

— Не искам да умра — каза тя и после: — Не искам да умра — още веднъж. После и трети път, а аз винаги казвах, не говори за това, но тя сякаш не чуваше.

— Ще се махнеш ли оттук? Ако умра?

Казах, не бъди глупава.

— Какво ще правиш с парите си?

Казах, моля ти се, хайде да говорим за нещо друго, но тя настоя, след малко, говореше нормално, но имаше странни паузи, след които изведнъж започваше пак.

Не знам, не съм мислил, казах й. Само се мъчех да я успокоя.

— Остави ги на децата.

Попитах какви деца, а тя каза: — Миналия семестър събирахме помощи за тях, те ядат пръст. — И след малко: — Ние всички сме такива свине, заслужаваме да умрем. — Така че, според мен са задигнали парите, които е трябвало да дадат. Е, после заспа за, трябва да беше десет минути. Аз не помръднах, помислих, че е добре, но изведнъж каза: — Ще го направиш ли? — още веднъж, сякаш не беше спирала да говори. После: — Тук ли си? — и даже се опита да стане, за да ме види. Разбира се, аз я успокоих, но тя отново беше будна и продължи за тези помощи, които беше събирала.

Отказах се да й обяснявам колко е глупаво, че няма да умре, така че й казах, да, ще им ги дам, и ти няма да умреш и така нататък.

— Обещаваш ли?

Да.

После каза: — Обещания. — И малко по-късно: — Те ядат пръст. — Повтори това нещо още два или три пъти, а аз се опитвах да я успокоя, но изглежда наистина то я тревожеше. Последното нещо, което каза, беше: — Прощавам ти.

Разбира се, тя бълнуваше, но аз още веднъж й казах, че съжалявам.

Би могло да се каже, че нещата бяха различни от това време нататък. Забравих всичко, което направи тя в миналото и съжалявах за нея, наистина съжалявах, за каквото аз направих онази вечер, но не знаех, че е наистина болна. Беше като разлято мляко — станалото станало и толкоз.

Смешно беше, точно когато си мислех, че наистина ми е дошло до гуша от нея, всичките стари чувства се върнаха. Мислех си за хубави неща, как понякога се спогаждахме добре, какво значеше тя за мен тогава у дома, когато нямах нищо друго. Всичко, до преди да свали дрехите си й аз вече не я уважавах, което изглеждаше толкова нереално, сякаш и двамата си бяхме загубили умовете. Искам да кажа, това че тя беше болна и аз се грижех за нея, ми изглеждаше по-реално.

Останах във външната изба, като предишната нощ. Беше тиха половин час или нещо такова, но после започна да си говори сама, аз казах, всичко е наред и тя спря, но след малко започна пак, по-скоро мърмореше, после извика името ми, наистина силно, каза, че не може да диша и тогава повърна слуз. Беше странно тъмнокафява и никак не ми хареса как изглежда, но си помислих, че хапчетата може да са я оцветили. След това трябва да е заспала за час или нещо такова, после изведнъж започна да пищи, а не можеше, но се опитваше, и когато се втурнах при нея, тя наполовина беше паднала от леглото. Не знам какво се опитваше да направи, но сякаш не ме познаваше и се мяташе като тигър, въпреки че беше слаба. Наистина трябваше да се боря, за да я сложа пак да си легне.

След това плувна ужасно в пот, пижамата й подгизна и когато се опитах да й сваля горнището, за да й сложа друго, тя започна да се съпротивлява, да се тръшка, като че ли беше луда, и още по-лошо да се изпотява. Никога не съм прекарвал по-тежка нощ, беше толкова ужасна, че не мога да я опиша. Не можеше да спи, аз й дадох толкова хапчета за сън, колкото посмях, но те нямаха ефект, тя се унасяше за малко и после започваше пак, мъчеше се да стане от леглото (веднъж успя, преди да успея да стигна до нея, и падна на пода). Понякога бълнуваше, искаше да я водя в Д. П. и говореше на хора, които познава, предполагам. Нямах нищо против това, стига да лежеше спокойно. Измерих температурата й, беше четиридесет градуса и знаех, че наистина е болна.

Е, около пет на следващата сутрин отидох да глътна малко чист въздух, там горе беше наистина друг свят, и реших да я кача горе и да повикам доктор, повече не можех да отлагам. Стоях там до отворената врата десетина минути, но чух, че вика пак, беше изкарала още слуз и после повърна, така че трябваше да я вдигна от леглото и да го изчистя, а тя остана отпусната на един стол. Най-лошо беше дишането й, бързо и хриптящо, като че ли беше задъхана през цялото време.