Джон Фаулз - Колекционерът

Аз излъгах, беше опашата лъжа, казах, че ще дойде скоро. Каза ми да й измия лицето и когато го направих ми каза, че трябва да види нещата, които съм донесъл. Казвам „каза“, но всъщност само шепнеше.

Каза, че й се искало да може да заспи.

От треската е казах и тя кимна, за момент разбираше всичко, което й говоря и никой няма да повярва, но аз реших да се върна в Люис и да повикам доктор. Помогнах й да отиде зад паравана, беше толкова слаба, че бях сигурен, че не може да избяга, така че реших да се кача горе, да се опитам да поспя два часа, после да я занеса в някоя от стаите, да отида до Люис и да повикам някой друг доктор.

Не знам как се случи, винаги ставам веднага след като звънне будилникът; мисля, че в съня си съм се протегнал и съм го спрял, но не помня да съм се събуждал. Както и да е, когато се събудих беше четири, а не дванадесет и половина. Разбира се, втурнах се долу, за да видя какво се е случило. Беше дръпнала горнището на пижамата над гърдите си, но за щастие беше достатъчно топло, не мисля, че другото тогава имаше някакво значение, и без това имаше ужасна треска и не ме позна, а когато я вдигнах и се опитах да я пренеса горе, тя започна да се мята и да се противи, да пищи, но беше толкова слаба, че не можеше. И нещо повече, кашлицата спря пищенето й, и сякаш я накара да разбере къде сме. Много беше трудно да я кача горе, но най-накрая успях и я сложих на леглото в едната стая (бях я затоплил), където тя изглеждаше по-щастлива. Не каза нищо, студеният въздух я беше накарал да кашля и да повърне малко, лицето й имаше странен червеникав цвят също така. Казах й, докторът идва и ми се стори, че ме разбра.

Останах малко, за да видя дали всичко ще е наред, боях се, че може да й е останала сила колкото да отиде до прозореца и привлече вниманието на някой минувач. Знаех, че не може да го направи, но изглежда си намирах оправдания, за да не тръгна. На няколко пъти отивах до отворената й врата, тя лежеше на тъмно, чувах дишането й, понякога промърморваше нещо, веднъж ме извика по име, аз отидох и застанах до нея, а тя можеше да каже само „доктор“, „доктор“, а аз отговарях, ще дойде, ще дойде, не се тревожи, избърсах лицето й, но тя не спираше да се поти. Не знам защо не отидох тогава, опитах се, но не можах, не можех да приема мисълта, че няма да мога да я виждам, когато си пожелая. Сякаш се бях влюбил в нея отново. И още нещо, през всичките тези дни си мислех, е, тя ще се бори с болестта дълго време, ще има нужда от мен, много хубаво ще е, когато прехвърли билото.

Не знам защо, но също си мислех, че и новата й стая може да помогне. Да промени нещата.

Беше като тогава, когато трябваше да извеждам Мейбъл с инвалидния й стол. Винаги можех да намеря хиляди причини, за да го отложа. Трябва да си благодарен, че имаш крака и можеш да я буташ, казваше обикновено леля Ани (те знаеха, че не обичам да ме виждат как бутам стола). Но това е в характера ми, така съм направен. Нищо не мога да променя.

Времето минаваше, трябва да е било полунощ или по-късно, и аз отидох да видя как е, да видя дали би изпила чаша чай, но не можах да я накарам да ми отговори, дишаше по-бързо от когато и да било, беше ужасяващо задъхана, сякаш се вкопчваше във въздуха и не можеше да го диша достатъчно бързо. Разтърсих я, но тя сякаш беше заспала, макар и да беше с широко отворени очи, лицето й беше станало синкаво и като че ли гледаше нещо на тавана. Е, наистина се уплаших, рекох си, давам й още половин час, после ще трябва да отида. Седнах до нея, по лицето й виждах, че нещата определено са се влошили, потеше се ужасно. Друго нещо, което правеше тези дни, мачкаше с ръце чаршафите. И от двете страни на устата й имаше пъпки.

Е, най-накрая след като заключих вратата на стаята й за всеки случай, тръгнах отново за Люис, спомням си, че стигнах там малко след един и половина и разбира се, всичко беше затворено. Отидох право на улицата, на която живееше доктора и спрях малко преди къщата му. Стоях в тъмнината и се готвех да отида и да натисна звънеца, мислех си какво ще му кажа и така нататък, когато на прозореца на караваната се почука. Беше полицай.

Много гадно се стреснах. Свалих стъклото.

Чудех се, какво правите тук, каза той.

Не ми казвайте, че паркирането е забранено.

Зависи по каква работа сте, каза той. Погледна шофьорската ми книжка, записа номера ми, много преднамерено. Беше възрастен човек, сигурно не е бил много добър, иначе нямаше да остане обикновен полицай.

Е, попита той, тук ли живеете?

Не, отговорих аз.