Джон Фаулз - Колекционерът

През тези последни дни трябваше да ми е жал за нея (веднага щом разбрах, че не се преструва) и й простих всички други работи. Не когато беше жива, а когато знаех, че е умряла, тогава окончателно й простих. Всички приятни неща се върнаха. Спомних си началото, дните в кметството, когато я виждах да излиза от дома си, как минавах покрай нея на другата страна на улицата, и не можех да разбера как стана така, че сега лежеше долу, умряла.

Беше като един хитроумен капан за мишки, който бях виждал, мишката влиза, нещата се размърдват, и тя вече не може да се върне назад. Нататък и нататък във все по-хитроумни капани, до края.

Мислех си колко щастлив бях, за чувствата, които изпитвах през тези седмици, каквито никога преди не бях изпитвал и никога вече няма да изпитвам.

Колкото повече мислех за това, толкова по-лошо ставаше.

Стана полунощ и не можех да заспя, трябваше да запаля всички лампи, не вярвам в духове, но ми беше по-добре на светло.

Продължих да мисля за нея, мислех, че може би моя беше вината, за да направи тя това, което направи и загуби уважението ми, после помислих, че изцяло тя е виновна, тя си търсеше всичко, което получи. После не знаех какво да мисля, главата ми сякаш кънтеше, бам, бам, бам и знаех, че вече никога няма да мога да живея тук. Исках да се махна и никога да не се върна.

Помислих си, че мога да продам къщата и да замина в Австралия. Но най-напред трябваше да прикрия всичко. Не беше никак малко. След това в главата ми се загнезди полицията. Реших, че е най-добре да отида и да им разкажа всичко. Дори си облякох палтото, за да тръгна.

Помислих си, че полудявам, не спирах да се гледам в огледалото, за да забележа по лицето си. Беше ми дошла тази ужасна мисъл, че съм полудял, че всеки би могъл да го види, само не аз. Спомних си как понякога ме гледаха хората от Люис, като тези в чакалнята на доктора. Всички те знаеха, че съм луд.

Стана два часа. Не знам защо, започнах да мисля, че смъртта й е грешка, че може би само е заспала. Така че, трябваше да сляза, за да се уверя. Беше ужасно. Веднага щом влязох във външната изба, започнах да си представям разни неща. Например, че може да изскочи иззад някой ъгъл с брадва в ръце. Или, че няма да е вътре — макар че вратата беше заключена, тя ще е изчезнала. Като във филм на ужасите.

Беше там, лежеше потънала в тишина. Докоснах я. Беше толкова студена, толкова студена, че се стреснах. Още не ми се вярваше, че е истина, как беше жива само допреди няколко часа, как допреди няколко дни ходеше наоколо, рисуваше, плетеше. И сега това.

Тогава нещо се раздвижи във външната изба, зад вратата. Трябва да е било течение. Нещо в мен се счупи, загубих ума и дума, полетях нагоре по стълбите и навън. Заключих вратата много бързо, влязох в къщата, заключих също и входната врата, пуснах всички резета.

След малко клатенето престана, аз се успокоих. Но си мислех, че това е краят. Не можех да живея така, с нея долу.

Тогава ми дойде една идея. Това чувство не ме оставяше, че е имала късмет, да се отърве от всичко, да няма повече тревоги, да няма повече криене, да няма повече неща, които искаш да бъдеш и никога няма да бъдеш. Да е свършило. Всичко.

Само трябваше да се самоубия и другите можеха да мислят каквото си искат. Хората от чакалнята, от кметството, леля Ани и Мейбъл, всичките. Ще си отида от всичко това.

Започнах да мисля как да го направя, как мога да отида в Люис, веднага щом отворят магазините, да взема много аспирин и цветя, хризантемите й бяха любими. После ще глътна аспирините и ще легна до нея. Най-напред ще изпратя писмо на полицията. Така че да ни намерят заедно там долу. Заедно във Великото отвъдно.

Ще бъдем погребани заедно. Като Ромео и Жулиета.

Ще бъде истинска трагедия. Няма да е гадно.

Хората ще ме уважават, ако го направя. Ако унищожа снимките, хората ще видят, че никога не съм й направил нищо лошо, ще бъде наистина трагично.

Премислих това, взех снимките и негативите и се приготвих да ги изгоря веднага на следващата сутрин.

Сякаш трябваше да имам някакъв определен план. Какъвто и да е, само да е определен.

Оставаха парите, но вече не ме интересуваха. Леля Ани и Мейбъл ще ги вземат. Миранда говореше за благотворителност, но беше наполовина изгубила разсъдъка си.

Аз исках нещо, което не може да се купи с пари. Ако наистина имах гадно подсъзнание, никога не бих си направил целия този труд, просто бих отишъл при жените, които дават обяви и бих направил каквото искам. Не можеш да си купиш щастие. Трябва да съм чувал стотици пъти леля Ани да повтаря това. Ха, ха, мислех си аз винаги, нека първо опитаме. Е, аз опитах.