Джон Фаулз - Колекционерът

Защото всичко е късмет. Като тотото — дори по-лошо, защото няма добри отбори и слаби отбори, и по-вероятни резултати. Никога не знаеш какво ще стане накрая. Просто А срещу Б, В срещу Г и никой не знае какво са А, Б, В, и Г. Затова никога не съм вярвал в Бог. Мисля, че сме просто насекоми, живеем известно време, после умираме и това е. Няма милост в нещата. Дори няма Велико отвъдно. Няма нищо.

В около три часа задрямах, така че се качих горе, за да поспя за последен път, лежах в леглото и си представях всичко, как отивам до Люис, когато се събудя, как се връщам, как запалвам огън, как заключвам (ще погледна за последен път колекцията си), как слизам долу. Тя ме чакаше там. Бих могъл да кажа, че сме влюбени, в писмото до полицията. Съвместно самоубийство. Това би бил „Краят“.

Но нещата се развиха съвсем различно.

Събудих се чак след десет, денят също беше хубав. Закусих и отидох в Люис, взех аспирините и цветята, върнах се, слязох долу и реших да прегледам за последен път нещата й. Добре, че го направих. Намерих дневника й и разбрах, че всъщност никога не ме е обичала, през цялото време е мислела само за себе си и за другия мъж.

Тъй като стана така, веднага щом се събудих, започнаха да ми идват по-смислени идеи, аз съм такъв, виждам само тъмната страна на нещата, когато си лягам, и се събуждам съвсем различен.

Тези идеи ми дойдоха докато закусвах, не предумишлено, просто ми дойдоха. За това, как да се отърва от тялото. Помислих си, ако няма да умра след няколко часа, бих могъл да направя едно-друго. Имах много идеи. Мислех си, иска ми се да докажа, че може да се направи, без никой да разбере.

Беше хубава сутрин. Местата около Люис са много красиви.

Също така си помислих, че се държа сякаш съм я убил, но в края на краищата тя си умря сама. Според мен докторът нямаше да помогне кой знае колко. Беше станало много късно.

Още нещо, което се случи, когато бях в Люис тази сутрин, чисто съвпадение, когато отивах към цветарския магазин, едно момиче с престилка пресече улицата пред мен, когато изчаквах да минат пешеходците. За момент се вцепених, сякаш виждах призрак, имаше същата коса, само че не толкова дълга — искам да кажа, беше същата на ръст и ходеше като Миранда. Не можех да сваля очите си от нея, просто трябваше да паркирам и да се върна назад към нея и имах щастието да видя, че влиза в един магазин. Последвах я вътре и разбрах, че работи на щанда за сладкарски изделия.

Е, върнах се с нещата и слязох в избата, за да видя Миранда, да подредя всъщност цветята; виждах, че не съм в настроение за другото нещо и си помислих, че е по-добре първо да го обмисля по-внимателно и тогава във всеки случай намерих дневника.

Дните минаваха, сега станаха три седмици от тогава.

Разбира се, никога пак няма да имам гостенка, макар че сега, когато леля Ани и Мейбъл решиха да останат Там Долу, това няма да е никак трудно.

Въпреки всичко, просто от интерес се замислих за проблемите, които биха възникнали с момичето от оня магазин. Тя живее в едно село от другата страна на Люис, в къща на около четвърт миля от автобусната спирка. За да стигнеш до там трябва да минеш по неасфалтиран път. Както казах, би било възможно (ако не бях получил урока си). Тя не е така хубава като Миранда, разбира се, всъщност тя е само обикновена продавачка в магазин, но преди именно това ми беше грешката, че се прицелих твърде високо, трябваше да преценя, че от човек като Миранда, с идеите й „тра-ла-ла“ и хитрите й трикове, никога няма да получа това, което искам. Трябваше да взема някоя, която би ме уважавала повече. Някоя обикновена, която бих могъл да науча.

Тя е в сандъка, който сковах, и е под ябълките. Три дни ми отне изкопаването на дупката. В нощта, когато го направих (слязох долу, сложих я в сандъка и я качих горе), мислех, че ще полудея. Не мисля, че много хора биха могли да го направят. Справих се научно. Планирах какво трябва да се извърши и игнорирах естествените си чувства. Не можех да понеса мисълта да я погледна още веднъж, чувал съм, че стават зелени и червени на петна, така че влязох с едно евтино одеяло пред себе си, държах го пред очите си, докато не застанах до леглото, и после го хвърлих върху починалата. Увих я заедно със спалното бельо и я сложих в сандъка, след това завинтих капака. С миризмата се справих чрез вентилатора и някакви дезинфектанти.

Сега стаята е почистена и е като нова. Ще сложа дневника и къдрицата й на тавана, в кутията със завещанието си, която няма да бъде отворена, докато не умра, предполагам още четиридесет или петдесет години. Още не съм решил за Мериан (още едно „М“, чух управителят на магазина да я вика по име), този път няма да е любов, ще бъде просто от интерес, а и за да ги сравня, а също и заради другото нещо, в което, както казах, ми се ще да навляза по-дълбоко и бих могъл да я науча как. И дрехите ще й станат. Разбира се, още от самото начало ще й покажа кой командва тук и какво очаквам от нея.