Джон Фаулз - Колекционерът

Знам, че не, каза той, затова питам какво правите тук.

Не съм направил нищо, казах му. Погледнете отзад и той погледна, старият му глупак. Както и да е, това ми даде време, за да измисля нещо. Казах му, че не съм успял да заспя и съм излязъл да се поразходя, но съм се загубил и съм спрял, за да погледна картата. Е, той не ми повярва, или нямаше вид да ми е повярвал, и каза да се прибирам у дома.

Е, в резултат на всичко това, аз отминах, не можех да отида до къщата на доктора докато той ме гледаше, веднага щеше да надуши нещо. Помислих си, ще се върна и ще видя дали е по-зле, ако е по-зле, ще я кача на караваната, ще я закарам в някоя болница, ще дам фалшиво име и ще се махна, после ще трябва да избягам, да напусна страната или нещо такова — не можех да си помисля какво ще стане, след като я оставя.

Е, тя отново беше на пода, беше се мъчила да стане от леглото, предполагам, за да отиде до тоалетната или да се опита да избяга. Както и да е, качих я отново на леглото, беше сякаш наполовина в кома, каза някои думи, но не можах да ги разбера, а и тя не разбираше какво й казвам.

Седях до нея почти през цялата нощ, успях и да поспя известно време. На два пъти се опита отново да стане от леглото, но беше безполезно — нямаше сили колкото и една бълха. Отново повторих старите неща, казах, че докторът идва и това сякаш я поуспокои. Веднъж ме попита кой ден е и аз я излъгах — казах, че е понеделник (беше сряда) — и тя като че ли се успокои още повече. Тя повтори „понеделник“, но си личеше, че това не означава нищо за нея. Сякаш и мозъкът й беше засегнат.

Тогава знаех, че умира, през цялата нощ бях сигурен, бих могъл да го кажа на всеки.

Само седях и слушах мърморенето и дишането й (изглежда не спеше както трябва), и си мислех, за това, как се развиха нещата. Мислех за гадния си живот, за нейния живот и за всичко останало.

Всеки би разбрал какво беше. Бях наистина отчаян, макар че го казвам аз. Нищо не можех да направя, толкова исках да живее, а не можех да рискувам, като потърся помощ. Бях покрусен, всеки би го забелязал. През всичките тези дни знаех, че никога няма да обичам друга така. Само Миранда, завинаги. Тогава бях сигурен.

И още нещо, единствено тя знаеше, че я обичам. Знаеше, какъв съм всъщност. Никой друг не би могъл да ме разбере.

Е, дойде сутринта, настъпи последният ден. Странно, беше толкова красиво, мисля си, че през целия ден на небето не се появи никакво облаче, беше един от тези студени зимни дни, когато няма вятър и небето е синьо. Сякаш беше специално уредено, най-подходящото, тя да си отиде толкова спокойно. Последната дума, която каза в около десет часа беше (струва ми се) „слънцето“ (то светеше през прозореца) и се опита да седне, но не можа.

Тя не каза повече нито една разбираема дума, продължи така цялата сутрин и следобеда и си отиде със залеза на слънцето. Дишането й беше станало много слабо и (само за да покажа в какво състояние бях) дори си помислих, че най-накрая е заспала. Не знам кога точно е умряла. Знам, че в три и половина още дишаше, когато слязох долу да избърша прахта и да свърша някои други неща, за да се разсея и когато се върнах при нея в около четири, тя си беше отишла.

Главата й беше паднала на една страна и изглеждаше ужасно, с отворена уста и с бели изцъклени очи, сякаш се беше мъчила да погледне през прозореца за последен път. Пипнах я и беше изстинала, макар че тялото й още беше топло. Изтичах и донесох огледало. Знаех, че се прави така и го задържах до устата й, но не се замъгли. Беше умряла.

Е, аз затворих устата й и спуснах клепачите. Не знаех какво да правя, отидох и си направих чай.

Когато се стъмни взех мъртвото й тяло и го свалих в избата. Знам, че мъртъвците трябва да се измиват, но аз не исках, не ми се виждаше прилично, така че я положих на леглото, сресах косата й и си отрязах една къдрица. Опитах се да наглася усмивка на лицето й, но не можах. Но и така изглеждаше много спокойна. След това коленичих и казах една молитва, знаех само „Отче наш“, така че казах част от нея и накрая, Бог да даде мир на душата й, не че вярвам в религията, но ми се стори, че така трябва. След това се качих горе.

Не знам защо, но стана заради едно дребно нещо; човек би си помислил, че заради смъртта й и това че я занесох долу за последен път, но не беше това; стана, когато видях чехлите й в стаята горе. Вдигнах ги и изведнъж разбрах, че повече няма да ги носи. Вече никога няма да слизам долу и да спускам резетата (смешно, въпреки всичко, сега пак я бях заключил) и нищо такова вече няма да се случи, доброто или лошото. Изведнъж разбрах, че е мъртва и това значи, че си е отишла завинаги, завинаги.