Джон Фаулз - Колекционерът

Но сме.

Сега се чувствам по-добре.

Радвам се, че не се случи нищо по-лошо. Била съм луда, за да поема този риск.

Достатъчно е, че оцелях.

1-ви декември

Той беше долу, аз бях във външната изба и всичко е абсолютно ясно. Ядосан ми е. Никога досега не е бил толкова ядосан. Това не е дреболия, това е дълбок, потиснат гняв.

Това ме вбесява. Никой не би могъл да разбере, какво от себе си вложих вчера. Усилията да дам, да рискувам, да разбера. Да потисна всички естествени инстинкти.

Той. И мъжките му чудатости. Вече не съм мила. Цупят се, ако не им дадеш, мразят те, ако им дадеш. Интелигентните мъже би трябвало да се презират, за това, че са такива. За нелогичността си.

Вкиснати мъже и наранени жени.

Разбира се, аз разкрих тайната му. Яд го е заради това.

Мислих много, много.

Би трябвало винаги да е знаел, че не може да направи нищо с мен. И въпреки това тези приказки, че ме обича. Това трябва да означава нещо.

Ето какво, според мен. От мен той не може да получи никакво нормално удоволствие. Неговото удоволствие е да ме държи затворена. И да си мисли за всички останали мъже, колко биха му завиждали, ако знаеха. Да ме има.

Така че, да се държа мило с него е нелепо. Искам да стана толкова неприятна, че да не изпитва никакво удоволствие от това, че ме има. Отново ще престана да се храня. Няма да имам абсолютно нищо общо с него.

Странни мисли.

Че за първи път в живота си съм направила нещо оригинално. Нещо, което едва ли някой друг би направил. Когато бяхме голи, аз напрегнах всичките си сили. Разбрах какво значи да напрегнеш всичките си сили.

Последните остатъци от „Лейдимонт“ у мен. Мъртви са.

Помня как карах колата на Пиърс някъде към Каркасон. Всички искаха да спра. Но аз исках да вдигна осемдесет мили в час. И държах педала натиснат, докато не вдигнах. Другите бяха уплашени. Също и аз.

Но доказах, че мога да го направя.

(Късно следобед.) Днес цял следобед отново четох „Бурята“. Въобще не е същата, след всичко, което преживях. Жалостта, която Шекспир изпитва към неговия Калибан, изпитвам и аз (въпреки омразата и отвращението), към моя Калибан. Полусъщества.

„Неудостоен с човешки лик.“

„Ела да поговорим с Калибан,

макар че тоз мой роб до днес не ми е

отвръщал с любезност.“

„… не поемащ от доброта, а само от камшик.“

ПРОСПЕРО: … и те държах във своя дом, додето не се опита да изнасилиш детето ми.

КАЛИБАН: Охо! Охо! Охо!

Да бях успял! Но ти я отърва!

Аз щях да ти заселя този остров с калибанчета.

Презрението на Просперо към него. Увереността му, че добротата е безполезна.

Стефано и Тринкуло са лотарията. Виното им — парите, които е спечелил.

Акт III, сцена 2 „… че аз през плач се моля отново да заспя.“ Горкият Калибан. Но само защото той не е спечелил от лотарията.

„Ще бъда мъдър отсега нататък.“

„О, храбър нов свят.“

О, болен нов свят.

Току-що си отиде. Казах му, че няма да се храня, освен ако не ме пусне горе. Чист въздух и дневна светлина всеки ден. Той се отдръпна. Саркастичен, противен. Дори каза: „Забравяш, кой командва тук“.

Променен е. Сега ме плаши.

Дадох му до утре сутринта да вземе решение.

2-ри декември

Ще отида горе. Ще преустрои една стая. Каза, че щяло да му отнеме седмица. Добре, казах му, но ако е само ново отлагане…

Ще видим.

Снощи лежах под одеялото и си мислех за Д. П. Мислех си какво би било да съм в леглото с него, исках да съм в леглото с него. Исках чудесната, фантастична негова обикновеност.

Промискуитетът му е градивен. Жизнен. Макар и да боли. Той създава любов, живот и вълнение около себе си; той живее, хората, които обича, го помнят. Понякога винаги съм се чувствала така. Промискуитетна. Всеки когото видя, дори някое момче в метрото, някои мъже, мисля си, как ли ще е с тях в леглото. Гледам устните им, ръцете им, надявам си целомъдрена маска и си мисля, как ли ще е да ме имат в леглото.

Дори Тоанет, която спи с всеки. Мислех, че това е безразборно. Но любовта е красива, всяка любов. Дори само сексът. Единственото грозно нещо е замръзналата, крайна липса на любов между Калибан и мен.

Тази сутрин си фантазирах, че съм избягала и че Калибан е в съда. Говорех в негова полза. Казах, че неговият случай е трагичен, че се нуждае от съчувствие и психиатър. От прошка.

Не че бях благородна. Презирам го прекалено много, за да го мразя.

Смешно е. Сигурно наистина трябва да го защитя.

Знам, че няма да можем да се срещнем отново.

Никога не бих могла да го излекувам. Защото аз съм неговата болест.