Джон Фаулз - Колекционерът

Премислих всички секс-факти. Ще ми се да знаех повече за мъжете, ще ми се да бях абсолютно сигурна, да не трябваше да се водя от чути, прочетени и полуразбрани неща, но ще го оставя да направи това, което Пиърс искаше да прави в Испания — което наричат „шотландска любов“. Да ме заведе в леглото ако иска. Но не крайното нещо. Ако се опита да стигне твърде далеч, ще му кажа, че съм неразположена. Но си мисля, че той ще се шокира толкова, че ще мога да го накарам да прави каквото аз искам. Имам предвид, цялото прелъстяване ще го осъществя аз. Знам, че това би било ужасен риск с деветдесет и девет от сто от мъжете, но мисля, че Калибан е стотният. Ще спре, когато му кажа.

Дори и да дойде до край. Да не спре. Ще поема риска.

Има две неща. Едното е да го накарам да ме пусне. Другото съм аз. Нещо, което написах на 7-ми ноември:

„… обичам да стигам докрай, обичам всичко, което не стои като наблюдател…“. Изобщо не достигам до край. Само седя и наблюдавам. Не само тук. И с Д. П.

Всичките тези приказки на „Весталките девственици“, да се „опазим“ за мъжа, който трябва. Винаги съм презирала това. И въпреки това винаги съм се държала настрана.

Искам да кажа, с тялото си.

Трябва да махна тази низост от пътя си.

Изпаднала съм в някакво отчаяние. Нещо ще се случи, казвам си. Но нищо няма да се случи, ако не го направя аз.

Трябва да действам.

Друго нещо, което написах (човек пише и написаното започва да крещи — внезапно разбираш, че си бил глух): „Трябва да се боря с моите оръжия. Не с неговите. Не с егоизъм и бруталност, и срам, и неприязън.“

Ето защо, с щедрост (давам себе си), с доброта (целувам звяра), без срам (правя това, което правя, по собствената си свободна воля) и с прошка (сам той не може да се промени).

Дори и бебе. Негово бебе. Каквото и да стане. Заради свободата.

Колкото повече мисля за това, толкова повече чувствам, че това е начина.

Той има някаква тайна. Би трябвало да ме желае физически.

Може би „не е добър“.

Каквото и да е, ще излезе наяве.

Ще знаем поне, къде сме.

През последните няколко дни не съм писала много за Д. П. Но много мисля за него. Първото и последното нещо, което гледам всеки ден, е картината му. Започвам да мразя това непознато момиче, което му е позирало. Сигурно е бил в леглото с нея. Може би това е първата му жена. Ще го попитам, когато изляза оттук.

Защото първото нещо, което ще направя — първото истинско положително нещо, след като се видя с нашите — ще бъде да отида при него. Да му кажа, че винаги е бил в мислите ми. Че за мен той е най-важният човек в живота ми. Най-истинският. Че наистина го ревнувам от всяка жена, която е спала с него. Все още не мога да кажа, че го обичам. Но сега започвам да разбирам, това е така, защото не знам какво е любов. Аз съм Ема, с дребните й, умни-преумни теорийки за любовта и брака, а любовта е нещо, което идва, облечено в различни дрехи, по различен начин и е с различни лица, може би трябва да мине много време, докато го приемеш, докато го наречеш любов.

Може би той ще е сух и студен, когато дойдем до това. Ще каже, ти си много малка, никога не съм го мислил сериозно и — хиляди други неща. Но не се боя. Ще рискувам.

Може би тъкмо сега има авантюра с някоя друга.

Ще кажа, върнах се, защото вече не съм сигурна, че не те обичам.

Ще му кажа, бях гола с мъж, който ненавиждам. Бях на дъното.

И ще го оставя да ме има.

Но все още не бих могла да понеса, да се измъкне с някоя друга. Да сведе всичко до секс. Ще увехна и ще умра отвътре, ако го направи.

Знам, че не е много еманципирано от моя страна.

Но така се чувствам.

Сексът няма значение. Любовта има.

Днес следобед исках да помоля Калибан да пусне писмо до Д. П. Безумна идея. Разбира се, че не би го направил. Ще ревнува. Но толкова голяма нужда имам да се кача по стълбите, да бутна вратата на ателието му, да го видя до тезгяха, да ме погледне през рамо, сякаш въобще не го интересува кой влиза. Застанал там с леката си, лека усмивка и очите, които разбират нещата толкова бързо.

Това е безполезно. Мисля за цената, преди да съм нарисувала картината.

Утре. Трябва да действам сега .

И наистина започнах днес. Три пъти го нарекох Фердинанд (не Калибан), похвалих ужасната му нова вратовръзка. Усмихнах му се, прилежно се опитах да си дам вид, че харесвам всичко у него. Той не показа с абсолютно нищо, че го е забелязал. Утре няма да знае какво го е сполетяло.

Не мога да спя. Станах пак и пуснах плочата на Д. П. с чембалото. Може би и той я е слушал и е мислил за мен. Инвенцията, която най-много обичам, е след тази, която той обича най-много — той обича петата, аз обичам шестата. Така лежим един до друг в Бах. Винаги съм смятала, че Бах е отегчителен. Сега ме завладява, толкова човечен е, толкова пълен с доброта и чудесни мелодии, прости, дълбоки неща, че пускам плочата отново и отново, както някога прерисувах картините, които ми харесват.