Джон Фаулз - Колекционерът

Мисля си, може би просто ще го прегърна и ще го целуна. Нищо повече. Но това ще му хареса. Ще се проточи. А трябва да бъде шок.

Цялата тази работа е свързана с властническото ми отношение към живота. Винаги съм знаела накъде отивам, как искам да се случват нещата. И те се случваха както аз желаех и съм смятала това за гарантирано, именно защото знаех накъде отивам.

Винаги съм се мъчила аз да се „случвам“ на живота; сега дойде време да оставя живота да се случи на мен.

30-ти ноември

О, Боже.

Направих нещо ужасно.

Трябва да го запиша. Да го погледна.

Толкова изумително е. Че го направих. Че това, което се случи, се случи. Че той е това, което е. Че аз съм това, което съм. Това положение.

По-лошо от когато и да било преди.

Реших да го направя тази сутрин. Знаех, че трябва да направя нещо извънредно. Да шокирам и себе си, и него.

Уредих да ме пусне да се изкъпя. Цял ден бях мила с него.

След банята се нагласих. Цяло море „Митсуоко“. Застанах пред камината и му показах глезена си. Бях нервна. Не знаех, дали ще мога да го направя. И при това, със завързани ръце. Но набързо изпих три чаши шери.

Тогава затворих очи и се залових за работа.

Накарах го да седне и се настаних на скута му. Беше толкова вдървен, толкова шокиран, че трябваше да продължа. Ако ме беше сграбчил сигурно щях да престана. Оставих пеньоара да се разтвори, но той не помръдна. Сякаш никога преди това не се бяхме виждали и това беше някаква тъпа салонна игра. Двама непознати, които се срещат на парти и изобщо не се харесват.

По един гаден и перверзен начин беше възбуждащо. Жената у мен, протягаща ръце към мъжа у него. Не мога да го обясня, също и заради усещането, че не знаеше какво да прави. Че е девствен. Старата дама, която завежда младия свещеник на разходка. Сигурно съм била пияна.

Трябваше да го насиля да ме целуне. Оправда се неубедително, че би могло да му падне пердето. Не ме интересува, казах му. И го целунах отново. Тогава той също ме целуна, сякаш искаше да промуши нещастната си, тънка, комплексирана уста през главата ми. Устата му беше сладка. Той ухаеше на чисто и затворих очи. Не беше толкова лошо.

Но тогава изведнъж той стана, отиде до прозореца и не искаше да се върне. Искаше да избяга, но не можеше, така че застана до бюрото, полуизвърнат, докато аз коленичих до огъня полугола и разпуснах косата си, за да премахна всякакво съмнение. Накрая трябваше да отида при него и да го доведа до камината. Накарах го да развърже ръцете ми, сякаш беше изпаднал в транс, след това го съблякох, съблякох се и аз.

Отпусни се, казах му, искам да го направя. Бъди естествен. Но той не можеше, не можеше. Направих всичко, което можех.

Нищо не се случи. Не можа да излезе от вцепенението. Веднъж ме притисна. Но не беше естествено. Отчаяна имитация, на това, което му се струва, че би трябвало да е истинското нещо. Патетично, неубедително.

Той не може да го направи.

У него няма мъж.

Станах от канапето, където бяхме легнали, коленичих отстрани и му казах да не се тревожи. Държах се майчински. Облякохме се. И постепенно всичко излезе наяве. Истината за него. И по-късно, истинската му природа.

Психиатър му бил казал, че никога няма да може да го направи.

Каза, че си представял как лежим в леглото заедно. Само лежим. Нищо повече. Предложих му да направя и това. Но той не искаше. Дълбоко в него, наред със звяра и горчилката, има страхотна невинност. Тя го управлява. Той трябва да я защитава.

Каза, че ме обича дори и така. Не е любов, това е себичност. Ти не мислиш за мен, а за собствените си чувства към мен.

Не знам какво е, каза той.

И тогава направих грешка, почувствах, че съм се жертвала напразно, поиска ми се да го накарам да оцени това, което направих, да разбере, че трябва да ме пусне — така че се опитах да му обясня. И същинската му природа излезе наяве.

Стана гаден. Не искаше да ми отговаря.

Бяхме по-далеч един от друг, отколкото когато и да било. Казах му, че ми е жал за него и той се нахвърли срещу мен. Разплаках се.

Ужасната студенина, безчовечието на всичко това.

Да съм му затворник. Да трябва да остана. Още.

И да разбера най-накрая какво е той.

Невъзможно е да се разбере. Какво е той? Какво иска? Защо съм тук, след като не може да го направи?

Сякаш бях запалила огън в тъмнината, за да се опитам да стопля и двама ни. Но единствено съм успяла да видя истинското му лице.

Последното нещо, което казах беше: Бяхме голи заедно. Не може да сме по-далеч един от друг.