Джон Фаулз - Колекционерът

Ненавиждам това, че Артър Сийтън не се интересува от нищо, извън собствения си дребен живот. Той е зъл, тесногръд, себичен, брутален. Понеже е нахален, мрази работата си и има успех сред жените, хората мислят, че е жизнен.

Единственото у него, което ми харесва, е, че притежава нещо, което би могло да се използва за добро, ако успееш да достигнеш до него.

Това е от егоцентричността на тези хора. Това, че не ги интересува изобщо какво става по света. В живота.

Това, че са в кутия.

Може би Алан Силитоу е искал да критикува обществото, което ражда такива хора. Но не става ясно. Знам какво е станало — той се е влюбил в това, което рисува. Започнал е да го изобразява толкова грозно, колкото е, но после грозотата го е покорила и е започнал да мами. Да издребнява.

Шокира ме и заради Калибан. Виждам, че у него има нещо от Артър Сийтън, само че е обърнато нагоре с краката. Искам да кажа, и у него я има тази омраза към другите неща и другите хора — извън неговия тип. И у него има егоизъм — но неговият дори не е честен, защото той обвинява за всичко живота и после се наслаждава на егоизма си със спокойна съвест. Също така е и упорит.

Шокира ме, защото мисля, че всеки, освен нас (а и ние сме заразени) притежава тази себичност и тази бруталност, независимо дали е скрита, лукава и перверзна, или очебиеща и груба. Религията, все едно, е мъртва, нищо не може да удържи Новите хора, те ще стават все по-силни и по-силни и накрая ще потънем в блатото им.

Не, няма да успеят. Заради Дейвид. Заради хора като Алан Силитоу (на гърба на корицата пише, че е син на работник).

Искам да кажа, че интелигентните Нови хора винаги ще идват при нас. Новите хора се самоунищожават, защото са толкова глупави. Никога не могат да задържат интелигентните при себе си. Особено младите. Ние искаме нещо по-добро, не само пари и да не оставаме по-назад от съседа си.

Но това е битка. Все едно че си в град и си обсаден. Те са навсякъде наоколо. И ние трябва да устоим.

Между мен и Калибан се води битка. Той е Новите хора, аз съм от Малкото.

Трябва да се боря с моите оръжия. Не с неговите. Не с егоизъм и бруталност, и срам, и неприязън.

Той е по-лош от тези като Артър Сийтън.

Ако Артър Сийтън види статуя, която не му харесва, ще я строши. Но Калибан ще я увие в непромокаемо платно. Не знам кое е по-лошо. Но мисля, че вариантът, на Калибан.

24-ти ноември

Отчаяно искам да избягам. Вече не получавам никакво облекчение от рисуването, музиката или четенето. Изгаряща, изгаряща нужда чувствам (всички затворници сигурно я чувстват) от други хора. Калибан е само половин човек, в най-добрите си моменти. Искам да виждам десетки и десетки непознати лица. Като да си жаден и да поглъщаш чаша след чаша вода. Точно това. Някъде четох, че никой не можел да издържи повече от десет години в затвор или повече от една година в единична килия.

Отвън човек просто не може да си представи какво е в затвора. Мислиш си, е, има много време за размисли и четене, сигурно не е толкова лошо. Но е прекалено лошо. Бавността на времето. Мога да се закълна, че всичките часовници на света са изостанали с векове, откакто съм тук.

Не би трябвало да се оплаквам — това е луксозен затвор.

И тази сатанинска хитрина с вестниците и радиото. Никога не съм чела кой знае колко вестници, не съм слушала новините. Но да си напълно отрязан от света… Толкова е странно. Сякаш съм загубила координатната си система. С часове лежа на леглото и мисля как да избягам.

Безкрайно.

25-ти ноември

(Следобед.) Тази сутрин разговарях с него. Накарах го да ми позира. След това го попитах какво иска да направя. Да му стана ли любовница? Но това го шокира. Почервеня и каза, че това може да си го купи в Лондон.

Казах му, че е китайска кутия. И е така. Най-вътрешната му част е, мисълта, че трябва да го обичам; всякак. С тялото си, с ума си. Да го уважавам и боготворя. Толкова абсолютно невъзможно е — дори и да преодолея физическата страна, как бих могла да гледам на него, освен от високо?

Да блъскам главата му в каменна стена.

Не искам да умра. Чувствам се пълна с издръжливост. Винаги ще искам да оцелея. Ще оцелея.

26-ти ноември

Единственото необикновено нещо у него — начинът, по който ме обича. Обикновените Нови хора не могат да обичат нищо, както той обича мен. Тоест сляпо. Абсолютно. Като Данте и Беатриче.

Харесва му да е безнадеждно влюбен в мен. Струва ми се и Данте е бил същия. Обикалял е в лунната светлина, знаел е, че всичко е съвсем безнадеждно и е събирал богат творчески материал от преживяното.