Джон Фаулз - Колекционерът

Виждам колко съм грешила преди. Колко сляпа съм била.

Проституирах с Калибан. Искам да кажа, оставих го да похарчи толкова пари за мен и макар че си казвах, че това е справедливо, сега виждам, че не е. Била съм мила с него, защото съм чувствала някаква благодарност. Дори когато го дразнех бях мила, когато му се подигравах, когато го плюех. Дори като чупех нещата му. Защото, така го забелязвах. А отношението ми трябваше да е такова, каквото е сега — лед.

Да го замразя до смърт.

Във всяко едно отношение той е по-долу от мен. Единственото му преимущество е, че може да ме държи тук. Това е единствената му власт над мен, с която разполага. Не може да се държи, да мисли, да говори, да прави каквото и да било по-добре от мен — дори приблизително — така че ще остане Старецът от морето, докато по някакъв начин не се отърва от него.

Ще трябва да стане със сила.

Седях и си мислех за Бога. Вече не смятам, че вярвам в него. Не само аз, имам предвид и милионите, които трябва да са живели така през войната. И през цялата история. И чувствам, сега вече знам, че Бог не се намесва. Оставя ни да страдаме. Ако се молиш за свобода, получаваш облекчение само защото се молиш. Или се случва нещо друго, което ти дарява свободата. Но Бог не чува. У него няма нищо човешко като чуването, виждането, съжалението, помощта. Искам да кажа, Бог вероятно е сътворил света и фундаменталните закони на материята и еволюцията. Но не може да му пука за индивида. Така е направил нещата, че някои индивиди са щастливи, някои са тъжни, някои имат късмет, някои нямат. Кой е тъжен и кой не, той не знае, а и не го интересува. Така че всъщност не съществува. През тези последни няколко дни се чувствах Безбожница. Чувствах се по-чиста, по-малко объркана, по-зряща. Още вярвам в Бог. Но той е толкова далечен, толкова студен, толкова математичен. Виждам, че трябва да живеем сякаш няма Бог. Молитвите и боготворенето, пеенето на химни — глупава и празна работа.

Мъча се да обясня, защо изоставям принципа си (че никога няма да упражня насилие). Не, това все още е мой принцип, но сега виждам, че човек за да оцелее, понякога трябва да скъсва с него. Безполезно е да храниш неясни надежди, че ще имаш късмет, че Провидението ще ти помогне, че Бог ще е добър към теб. Трябва да действаш и да се бориш сам за себе си.

Небето е абсолютно празно. Красиво, чисто и празно.

Да не би архитектите и строителите да живеят във всички къщи, които някога са издигнали?! Или, да не би да е възможно да живеят във всички тях? Трябва да има Бог, но той не може да знае каквото и да било за нас.

(Същата вечер.) Цял ден бях много злобна с него. На няколко пъти се опита да каже нещо, но аз го срязах. Дали искам да ми донесе нещо? Казах, не искам нищо. Аз съм затворник. Ако ми даваш храна, ще ям, колкото да не умра. От сега нататък отношенията ни ще бъдат точно такива — като между затворник и надзирател. Сега, моля те, остави ме сама.

За щастие имам много за четене. Той ще продължи да ми носи цигари (ако не го прави, аз няма да го моля) и храна. Само това искам от него.

Той не е човек, той е празно пространство, оформено като човек.

20-ти ноември

Искам да го накарам да съжалява, че изобщо ме е видял. Донесе някакъв печен боб за обяд. Аз четях в леглото. Остана за миг, после тръгна да излиза. Скочих до масата, грабнах чинията и я запратих по него. Не обичам печен боб, той знае това, така че сигурно го е домързяло. Не бях ядосана, само се преструвах. Той стоеше до вратата и винаги изрядно чистите му дрехи бяха целите изпопръскани с гадни капчици оранжев сос, изглеждаше глуповато. Не искам никакъв обяд, просъсках му. И му обърнах гръб. Цял следобед ядох шоколадови бонбони. Той не се появи отново до вечеря. Донесе ми черен хайвер, пушена сьомга и пиле (купува ги отнякъде готови) — всички неща, които знае, че обичам, коварния звяр. Не това, че ги е купил е коварно, а това, че просто не мога да не му бъда благодарна (не му казах, че съм му благодарна, просто не бях груба с него); това, че ми ги поднася толкова почтително, сякаш казва „моля те, не ми благодари“ и „аз заслужавам всичко това“. Когато подреждаше масата за вечеря, обзе ме неудържимо желание да се изкикотя. Ужасно. Исках да се строполя на леглото и да пищя. Той беше толкова съвършено сам себе си. А аз съм в клетка.

Тук долу настроенията ми се променят така бързо. Напълно съм решена да направя нещо този час, съвсем друго в следващия.

Безполезно е. По природа не мога да мразя. Сякаш някъде вътре в мен, всеки ден, се произвежда някакво количество доброта и добра воля. И трябва да се излее навън. Запушвам го, но след време то избликва.