Джон Фаулз - Колекционерът

Така че отделих много време, в опити да замаскирам мястото.

Но беше безполезно. Непрекъснато падаха малки парченца, а и бях почнала на най-видното място, където той нямаше как да не забележи.

Така че се отказах. Изведнъж реших, че това е дребно, глупаво, безполезно. Като лоша рисунка. Неспасяемо.

Когато той се върна най-накрая, видя веднага. Винаги когато влиза, най-напред нюха наоколо. След това провери докъде съм стигнала. Седях на леглото и го гледах. После хвърлих по него пирона.

Замаза камъните на местата им. Каза, че зад тях има плътна варовикова скала.

Не исках да говоря с него цялата вечер, не исках да погледна нещата, които донесе, макар че едно от тях явно беше картина.

Взех хапче за сън и си легнах веднага след вечеря.

Тогава, тази сутрин (събудих се рано), преди той да слезе, реших да отмина събитието, като нещо маловажно. Да бъда нормална.

Да не се предавам.

Разопаковах всичко, което донесе. Най-напред, наистина имаше картина от Д. П. Рисунка на момиче (млада жена), гола, не приличаше на нищо негово, което бях виждала и ми се стори, че я е рисувал преди много време. Негова е. Неговите изчистени линии, омразата към хаоса. Тя е полуобърната, окача или откача рокля от една кука. Хубаво лице? Трудно е да се каже. Доста тежко тяло. По-лоша е от десетки други работи, които е рисувал след това.

Но е истинска.

Целунах я, когато я разопаковах. Гледах на някои от линиите не като на линии, а като на неща, които той е докосвал. Цяла сутрин. Сега.

Не любов.

Човечност.

Калибан се изненада, когато видя колко съм весела, когато влезе. Благодарих му за всичко, което купи. Казах му, не може да си истински затворник, ако не се опиташ да избягаш и хайде да не говорим за това — окей?

Каза ми, че е телефонирал на всички галерии, които му бях дала. Имало само това нещо.

Много ти благодаря, отговорих. Може ли да я задържа тук? И когато си отида, ще ти я оставя. (Няма — и без това той каза, че предпочита да има някоя моя рисунка.)

Попитах го дали е пуснал писмото. Отговори, че е, но забелязах, че се изчервява. Казах му, че му вярвам, и че ако не го е пуснал, това ще е наистина толкова мръсен номер, че просто съм сигурна, че го е направил.

Почти съм убедена, че е минал метър, както и с чека. Той би го направил. Но не мога и да му кажа нищо, което да го накара да го пусне. Така че реших, ще предполагам, че го е пуснал.

Полунощ. Трябваше да спра. Той слезе.

Слушах плочите, които ми донесе.

„Музика за ударни и чембало“ на Барток.

Най-хубавото.

Накара ме да си припомня „Колюр“ миналото лято. Денят, когато с френските студенти отидохме през корковите дъбове към кулата. Дъбовете. Абсолютно нов цвят, изумително кафяво, ръждиво, кървящо, на местата, откъдето са изрязали корка. Цикадите. Необятното синьо море през стволовете, горещината и миризмата на всичко изгоряло в нея. Пиърс и аз, и всички освен Мини бяхме като опиянени. Спяхме под навеса, събуждахме се, вперили погледи през листата в кобалтовосиньото небе, мислехме си, колко е невъзможно да нарисуваш някои неща, как може някакъв си син пигмент въобще да изрази живата, синята светлина на небето? Изведнъж усетих, че не искам да рисувам, рисуването значеше да се показваш, истината беше да преживяваш и да преживяваш завинаги.

Красивото чисто слънце, върху кървавочервените стебла.

И на връщане говорих надълго и нашироко с приятното, стеснително момче Жан-Луис. Лошият му английски и моят лош френски, но все пак се разбирахме. Беше ужасно притеснителен. Уплашен от Пиърс. Изпълнен с ревност. С ревност, защото глупавият простак Пиърс ме беше прегърнал. И тогава разбрах, че иска да стане свещеник.

Пиърс беше толкова груб след това. Тази глупава, непохватна мъжка английска жестокост към истината, страхът да бъдеш добър. Той, разбира се, не можеше да не види, че бедният Жан-Луис ме харесва, че го привличам сексуално, но не усети дори, че имаше и онова другото нещо, не истинската срамежливост, по-скоро решимостта да бъде свещеник и да продължи да живее на този свят. Просто, едно невероятно усилие да бъдеш наясно със себе си. Все едно да унищожиш всичките си рисунки и да започнеш отначало. Само че, той трябваше да го прави всеки ден. Всеки път, когато види момиче, което му харесва. А Пиърс само би могъл да каже: „Бас хващам, че сънува мръсни сънища за теб“.

Толкова е зловеща тази арогантност, тази безчувственост на момчетата, които са учили в частни училища. Пиърс не спира да говори, че мрази Стоу. Сякаш това решава нещо, сякаш ако мразиш нещо, то не ти влияе. Винаги мога да позная, ако не разбира нещо. Става циничен, казва нещо шокиращо.