Джон Фаулз - Колекционерът

Ще стоя тук, няма да мърдам.

Защо не си ги вземеш сама?

Защото понякога ми се ще да си спомня дните, когато мъжете бяха мили с мен. Това е всичко.

Не мислех, че ще стане. Но успях. Внезапно той реши, че не мога да направя нищо опасно, че нищо не мога да взема. (Когато излизам тук, той заключва всичко в едно чекмедже.) Така че отиде. Само за секунда. Но аз се наведох светкавично, грабнах пирона и го пуснах в джоба на полата си — специално поставен — застанах точно както ме остави и той влезе със скок. Сега имах пирон. И го накарах да си мисли, че може да ми се довери. С един куршум, два заека.

Нищо особено. Но ми се струва огромна победа.

Започнах да осъществявам плана си. От дни разправях на Калибан, че не виждам защо М. и Т. трябва да са в неведение за мен. Поне можеше да им съобщи, че съм жива и съм добре. Тази вечер, след като се нахраних, му казах, че може да вземе обикновена хартия и плик, да си сложи ръкавици и така нататък. Опита се да се измъкне, както обикновено. Но аз не го оставих. Разгромявах всяко възражение. Най-накрая почувствах, че е готов да го направи заради мен.

Казах му, да пусне писмото в Лондон, за да заблуди полицията. И че ми трябват най-различни неща от там. Трябва да го държа настрана поне три или четири часа. Заради алармената система за крадци. След това ще се опитам да изкопая моя тунел. Мисля си, че след като стените на тази и външната изба са от камъни, не от бетон, между тях трябва да има само пръст. Само трябва да махна зидарията и ще попадна на мека земя (представям си).

Може би е безумно, но горя от нетърпение да опитам.

Тази жена, Нилсен.

Два пъти я срещах у Д. П., когато там имаше и други хора — единият беше съпругът й, датчанин, нещо като търговец. Говореше перфектен английски, толкова перфектен, че звучеше не както трябва. Като имитация.

Веднъж я срещнах, когато излизаше от фризьорския салон, а аз отидох там, за да запазя час за Карълайн. На лицето й се появи тази лигаво-весела физиономия, която жени като нея използват пред момичета на моите години. Мини я нарича „добре дошла в бандата на жените“. Тя означава, че смятат да се отнасят с теб като с голям човек, но не те смятат за голям, а и освен това, страшно ти завиждат.

Искаше да пием кафе. Бях глупава, трябваше да излъжа нещо. Беше само дрънканици за мен, за дъщеря й, за изкуството. Познава доста хора и се опита да ме зашемети с имена. Но аз уважавам това, което хората мислят за изкуството. Не какво или кого познават.

Знам, че не може да е лесбийка, но така се хваща за думите ти. Очите й са пълни с неща, които не смее да ти каже. Но иска да я попиташ.

Ти не знаеш, какво е имало и какво все още има между мен и Д. П., сякаш ми казваше тя. Предизвиквам те, попитай ме. Говореше за „Шарлот стрийт“ в края на тридесетте и войната. Дилън Томас. Д. П.

Той те харесва, каза ми.

Знам, отговорих аз.

Но се изненадах. От това, че знае (той ли й е признал), от това, че иска да говори за това. Знам, че искаше.

Винаги си е падал по най-хубавите, засмя се тя.

Ужасно й се искаше да говори за това.

После дъщеря й.

На шестнадесет е, каза ми. Просто не мога да стигна до нея. Понякога, като й говоря, се чувствам като животно в зоопарка. Тя седи навън и ме гледа.

Знаех, че го е казвала и друг път. Или го е чела някъде. Винаги си личи.

Всички жени като нея са еднакви. Не тийнейджърите и дъщерите се различават. Ние не сме се променили, просто сме млади. Променили са се глупавите нови хора на средна възраст, които искат да са млади. Това отчаяно, глупаво усилие да са с нас. Не могат да са нас. Не искаме да са с нас. Не искаме да носят дрехи като нас, да говорят като нас, да имат нашите интереси. Имитират ни толкова лошо, че просто не можем да ги уважаваме.

Но тази среща с нея ме накара да почувствам, че Д. П. ме обича (желае). Че между нас има дълбока връзка — неговата специфична обич към мен, това, че го харесвам (дори обичам, но не сексуално) по свой си начин — чувството, че пипнешком се приближаваме към компромис. Нещо като мъгла от неутолено желание и тъга помежду ни. Нещо, което другите хора (като тази Нилсен), никога няма да разберат.

Двама души в пустинята, мъчещи се да намерят и себе си, и оазиса, в който могат да живеят заедно.

Все повече и повече мисля така — ужасно жестоко е, че съдбата е поставила тези двадесет години помежду ни. Защо той не беше на моята възраст или аз на неговата? Но въпросът с годините не е факторът, който прави любовта немислима, а нещо друго, подобно на жестока стена, издигната помежду ни от съдбата. Сега вече не мисля. Стената е между нас, според мен, тя ни държи разделени.