Джон Фаулз - Колекционерът

К. По-скоро, товарно добиче. (Патетично — опитите му да бъде циничен.)

М. И сега са в Австралия, за да съсипят живота на другите ти роднини.

К. Предполагам, че е така.

М. Пишат ли ти?

К. Да. Мейбъл не.

М. Ще ми прочетеш ли някое писмо?

К. За какво?

М. Ще ми бъде интересно.

К. (Голяма вътрешна борба.) Тази сутрин получих едно. У мен е. (Много увъртат, но накрая извади писмото от джоба си.) Те са глупави.

М. Нищо. Прочети ми го. Цялото.

Той седеше до вратата, а аз плетях, плетях, плетях — не помня писмото дума по дума, но беше нещо такова: Мили Фред, (така ме нарича, каза той, не й харесва Фердинанд — пламнал от притеснение). Много се радвам, че получих твоето писмо и както ти писах в моето последно, парите са твои, а Бог беше много милостив към теб и сега ти не трябва да се възгордяваш при тази милост и ми се ще да не беше предприемал тази стъпка, чичо ти Стив казва, че имотите носят повече неприятности, отколкото си струват. Забелязвам, че не отговаряш на въпроса ми за жената за чистене. Знам какви са мъжете и си спомням какво казват хората, че чистотата е второто нещо след набожността. Нямам право, а и ти беше много щедър, Фред, чичо Стив, момчетата и Гърти не могат да разберат защо не дойде тук с нас. Гърт каза тази сутрин, че мястото ти е тук при нас, но не си мисли, че съм неблагодарна. Надявам се Всевишният да ми прости, но това беше голямо пътуване, няма да познаеш Мейбъл, почерняла е от слънцето тук, много е хубаво, но не ми харесва прахта. Всичко се цапа и те живеят по-различно от нас у дома, говорят английски по̀ като американци (дори и чичо Стив), отколкото нас. Не бих съжалявала, ако се приберях в къщи, на „Блекстън роуд“, тревожа се като си помисля за влагата и мръсотията, надявам се, че си направил каквото ти заръчах, да проветриш стаите и бельото, както казах и да вземеш добра прислужничка както казах и се надявам, че и ти мислиш така.

Фред, тревожа се с всичките тези пари да не се главозамаеш, пълно е с хитри нечестни хора (иска да каже жени, поясни К.) наоколо в тези дни, отгледахте както можах и ако сгрешиш, ще е същото сякаш съм го сторила аз. Няма да покажа това писмо на Мейбъл тя казва, че не харесваш такива неща. Знам, че си надхвърлил възрастта (има предвид, минал съм двадесет и една, поясни К.), но се тревожа за тебе, заради всичко, което се случи (има предвид, че съм сирак).

Мелбърн ни хареса, той е много голям град. Следващата седмица отиваме в Брисбън, за да гостуваме на Боб и на жена му. Тя ни написа хубаво писмо. Ще ни чакат на гарата. Чичо Стив, Гърти и децата ти изпращат много поздрави. Също, Мейбъл и вечно любящата те.

След това пише, че не бива да се тревожа за парите, стигали им. После се надява да взема жена, която ще работи както трябва, казва, че младите на днешно време, не чистят както трябва.

(Последва дълго мълчание)

М. Мислиш ли, че това е хубаво писмо?

К. Тя винаги пише така.

М. Гади ми се от него.

К. Тя никога не е учила където трябва.

М. Не ме дразни езика й. Гадният й дребен ум.

К. Тя ме прие.

М. Точно така. Тя те прие и продължава да те държи. Направила е от теб абсолютен глупак.

К. Много ти благодаря.

М. Но това е истина!

К. Да, ти си права. Както най-обикновено.

М. Не казвай това! (Оставих плетката и затворих очи.)

К. Тя не ме е командвала и наполовина, колкото ти.

М. Аз не те командвам. Мъча се да ти помогна.

К. Учиш ме да я презирам и да мисля като теб, но ти скоро ще си отидеш и аз ще остана без никой.

М. Сега се самосъжаляваш.

К. Ето това не разбираш. Ти само трябва да отидеш някъде, хората те харесват, можеш да говориш с всеки, разбираш разни неща, но когато…

М. Млъкни! Достатъчно грозен си и без да започваш да скимтиш!

Взех плетката и я оставих настрани. Когато се огледах, той стоеше с отворена уста, мъчеше се да каже нещо. Знаех, че ще го засегна, знаех, че заслужава да го засегна, и ето ти сега — засегнах го. Изглеждаше толкова мрачен. А си спомнях, че ми позволи да се разходя в градината. Бях изпълнена със злоба.

Отидох при него и му казах, съжалявам, подадох му и ръка, но той не я взе. Странно беше, наистина има нещо като достойнство, наистина беше обиден (може би това беше цялата работа) и ми го показваше. И така, хванах го за ръката, накарах го да седне отново и му казах, че ще му разкажа една вълшебна приказка.

Имало едно време, започнах аз (той гледаше горчиво, горчиво към пода), едно много грозно чудовище, което пленило една принцеса и я затворило в тъмницата на своя замък. Всяка вечер то я карало да седи при него и да му казва: „Ти си много красив, господарю мой“. Но всяка вечер, вместо това, принцесата казвала: „Ти си много грозно, чудовище такова“. И винаги чудовището се натъжавало и започвало да гледа пода. И така, една вечер принцесата му казала: „Ако направиш еди-какво си, или еди-що си, може и да станеш красив“. Но чудовището само отговаряло: „Не мога, не мога“. Принцесата повтаряла: „Опитай, опитай“. Но чудовището пак се инатяло: „Не мога, не мога“. Всяка вечер същото. То я помолило да го излъже, но тя не искала. И си помислила, че наистина му харесва да бъде чудовище, при това грозно. Тогава, един ден, след като му казала за петдесети път, че е грозно, тя забелязала, чудовището плаче. И му казала: „Можеш да станеш много красиво, ако направиш само едно нещо. Ще го направиш ли?“ „Да“, отвърнало чудовището. „Поне ще се опитам.“ Тогава ме пусни, казала тя. И то я пуснало. Изведнъж, тогава, то престанало да бъде грозно, оказало се, че е омагьосан принц. И той излязъл с принцесата от замъка. И заживели в щастие.