Джон Фаулз - Колекционерът

Коя е тя? Попитах аз.

Той обясни. Мислех си, не трябва да го оставям да говори така, оплита мрежа около мен. Не го мислех, по-скоро го чувствах. Той продължи, срещал съм десетки жени и момичета като теб. Някои познавах добре, някои съм имал против волята на по-добрата част от природата им и против волята на по-добрата част от моята природа. За две от тях дори се ожених. Някои дори не съм познавал, просто съм стоял до тях в метрото или на изложба, където и да е.

След малко ме попита, чела ли си Юнг?

Не, отговорих.

Той е дал име на твоя тип жени. Не че това нещо помага. Болестта е все толкова лоша.

Кажи ми това име.

Човек не казва на болестите как се казват.

Последва странна тишина, сякаш бяхме стигнали до точката, до момента, в който беше очаквал да реагирам по някакъв друг начин. Да бъда повече ядосана, или ужасена, може би. Бях и ядосана и ужасена, но по-късно (по особен начин). Сега се радвам, че не избягах. Това беше една от тези вечери, когато порастваш. Изведнъж разбрах, че трябва да се държа или като ужасено момиче, което до миналата година е ходело на училище, или като възрастен човек.

Ти си странно хлапе.

Старомодно.

Щеше да си убийствена скука, ако не беше толкова хубава.

Благодаря.

Не очаквах наистина да спиш с мен.

Знам.

Изгледа ме продължително. След това се промени, извади шахматната дъска, играхме шах и той се остави да го бия. Не би го признал, но съм сигурна, че беше така. Не казахме почти нищо, сякаш контактувахме чрез шахматните фигури, а в победата ми имаше нещо много символично. Той искаше да го почувствам. Не знам какво беше. Не знам дали искаше да видя как моите „добродетели“ побеждават неговия „порок“, или нещо по-дълбоко — че понякога да загубиш, значи да спечелиш.

Следващият път, когато отидох, той ми даде една картина. Беше нарисувал джезвето и двете чаши на тезгяха. Красиво, абсолютно просто, без хаотичност и нервност, без следа от „умния студент по живопис“, който лъхаше от моите рисунки на обикновени предмети.

Само двете чаши, медното джезве и ръката му. Или някаква друга ръка. Облегната до една от чашите, като гипсова отливка. На гърба написа: Apres и датата. И после: pour „une“ princesse lointaine 28 28 На една далечна принцеса. (фр.) — Бел.пр. . Това „une“ беше много силно подчертано.

Исках да продължа и да напиша за Тоанет. Но съм много уморена. Когато пиша ми се допушва, а тук е толкова задушно.

29-ти октомври

(Сутрин.) Той е отишъл до? Люис.

Тоанет.

Беше около месец след вечерта с плочата. Би трябвало да се досетя, тя ми мъркаше от месеци и ми хвърляше дяволити погледи. Мислех, че е във връзка с Пиърс. И тогава, една вечер аз натиснах звънеца, после забелязах, че е отворено, бутнах вратата и погледнах нагоре по стълбите в същия момент, когато Тоанет погледна надолу иззад горната врата. Стояхме и се гледахме. След малко тя излезе на площадката, докато още се обличаше. Не каза нищо, само ми махна да се качвам към ателието и което беше най-лошото, аз се изчервих, а тя не. Беше й забавно.

Не се стряскай толкова, каза тя. Той ще се върне след малко. Отиде за… но не чух за какво, защото си тръгнах.

Никога не съм се замисляла, защо бях толкова ядосана, толкова шокирана, толкова наранена. Доналд, Пиърс, Дейвид, всички знаят, че в Лондон живее както е живяла в Стокхолм — самата тя ми го е казвала, те са ми го казвали. А пък Д. П. сам ме беше предупредил какъв е.

Не беше просто ревност. Беше, защото човек като Д. П. можеше да бъде толкова близък с такава като нея — толкова осезаема, толкова плиткоумна, толкова фалшива, толкова разпасана. Но откъде-накъде той въобще трябваше да обръща внимание на мен? Няма само една-единствена причина.

Д. П. е с двадесет и една години по-възрастен от мен. С девет години по-млад от Т.

С дни след това бях отвратена от себе си, не от него. Тесногръдието ми. Заставих се да се срещна с Тоанет, да я изслушам. Тя изобщо не се разкряка. Според мен, това беше дело на Д. П. Той й е наредил да не го прави. Отишла при него на следващия ден, каза ми, не за да му се извини. И (нейните думи) „просто се случи“.

Изпитвах такава ревност. Караха ме да се чувствам по-стара от тях. Бяха като непослушни деца. Щастливи с тайната си. След това, че съм фригидна. Не можех да погледна Д. П. Най-накрая, трябва да е било седмица по-късно, той ми се обади по телефона у Карълайн. Нямаше вина в гласа му. Казах, че съм много заета и не мога да го видя. Не, не мога да мина при него тази вечер. Ако беше настоял, щях да откажа. Но ми се стори, че се кани да затвори и му обещах да мина на следващия ден. Толкова исках да знае, че ми е причинил болка. А не можеш да усещаш болката по телефона.