Джон Фаулз - Колекционерът

Карълайн подхвърли, мисля, че го виждаш прекалено често.

Отговорих й, той има авантюра с тази шведка.

Дори си поговорихме за това. Бях много честна. Дори го защитих. Но в леглото го обвинявах пред себе си. Часове наред.

Първото нещо, което ме попита той на следващия ден беше (без да се преструва), държа ли се тя като кучка с теб?

Не. Въобще не. После, сякаш ми беше все едно, защо да прави това?

Той се усмихна. Знам какво чувстваш, сякаш ми казваше. От това ми се прииска да го ударя. И не можех да се правя, че ми е все едно, което още повече влошаваше нещата.

Той каза, мъжете са лоши.

Най-лошото нещо у тях е, че могат да кажат това с усмивка, отговорих аз.

Това е вярно, съгласи се той. Последва тишина. Щеше ми се да не бях идвала, щеше ми се да го изрежа от живота си. Погледнах вратата на спалнята, тя беше открехната, виждах края на леглото.

Все още не съм в състояние, казах му, да разделям живота на части. Това е всичко.

Слушай, Миранда, започна той, тези двадесет години, които ни разделят. Познавам живота по-добре от теб, живял съм повече, разочаровал съм повече хора и съм виждал повече разочаровани. На твоята възраст, главата на човек е пълна с всякакви идеи. Мислиш, че след като понякога виждам кое в изкуството е тривиално и кое е важно, трябва да бъда и по-добродетелен. Но аз не искам да бъда добродетелен. Моят чар за теб (ако има такъв) е чисто и просто искреността. И опита. Не добротата. Аз не съм добър човек. Може би в морален смисъл дори съм по-млад от теб. Можеш ли да разбереш това?

Говореше това, което сама чувствах. Аз бях изсушена, той беше пълен със сокове, а трябваше да е точно наопаки. И аз бях изцяло виновна. Но продължавах да мисля, ето, той ме заведе на концерта, а после се е върнал тук, при нея. Спомних си колко пъти бях звъняла на звънеца и никой не ми беше отварял. Сега ясно виждам, че изпитвах чиста сексуална ревност, но тогава мислех, че е измяна на принципите. (Още не знам — всичко е объркано в главата ми. Не мога да преценя.)

Казах, искам да чуя Ражи Шанкар. Не можах да кажа, прощавам ти.

Изслушахме го. После играхме шах. И ме би. Не спомена Тоанет, освен на самия край, на стълбите, когато каза, всичко вече свърши.

Аз не отговорих нищо.

Тя го направи само за удоволствие, добави той.

Но вече никога не беше същото. Беше нещо като примирие. Видях го още няколко пъти, но никога не сам, написах му две писма, когато бях в Испания, той ми отговори с пощенска картичка. В началото на този месец го видях веднъж. Но за това ще напиша друг път. И също ще напиша за странния разговор, който имах с тази Нилсен.

Нещо, което спомена Тоанет. Каза, той говореше за синовете си, а аз почувствах жалост към него. Как са го молели да не ходи в лъскавото им първоначално училище, а да ги посреща някъде в града. Срамували са се от него. Как Робърт (сега в Марлбъроу) се държи покровителствено с него.

На мен никога не ми е говорил за тях. Може би тайно си мисли, че принадлежа към същия свят.

Малка, еснафска, училищна девственица.

(Вечер.) Днес още веднъж опитах да нарисувам Д. П. по памет. Безнадеждно.

К. седна да чете „Спасителят в ръжта“ след вечеря. Видях как няколко пъти поглежда колко още страници му остават.

Чете, само за да ми покаже, колко старателно се опитва.

Тази вечер минавах покрай външната врата (отново баня) и казах, е добре, довиждане сега, благодаря ти за хубавата вечер. И тръгнах, сякаш за да отворя вратата. Беше заключена, разбира се. Изглежда нещо заяжда, казах. А той не се усмихна, просто ме наблюдаваше. Шегувах се, казах му, знам, отговори той. Много странно, накара ме да се чувствам като глупачка. Просто, като не се усмихна.

Разбира се, Д. П. винаги се опитваше да ме вкара в леглото. Не знам защо, но сега виждам това по-ясно, отколкото когато и да било, тогава. Той ме стряскаше, увещаваше, тормозеше — никога не гадно. Индиректно. Никога не ме е насилил по какъвто и да било начин. Да ме докосне. Искам да кажа, уважаваше ме особено. Не мисля, че наистина е знаел какво прави. Искал е да ме ужаси — дали ще се приближа, или ще се отдалеча от него, той не е знаел. Оставял го е на случайността.

Днес още снимки. Не много. Казах му, че очите ме заболяват от това. И не ми харесва да ми нарежда какво да правя. Ужасно сервилен е, бих ли направила това, бих ли била така любезна онова… не, той не казва „така любезна“, но е мудно, че не го прави.

Трябва да се явяваш на конкурси по красота, каза той, когато пренавиваше филма.

Благодаря, казах аз. (Начинът, по който разговаряме, е безумен, не го забелязвам, докато не го напиша. Говори ми сякаш съм свободна да си тръгна, когато поискам, също и аз.)