Джон Фаулз - Колекционерът

Днес ми дойде една ужасна мисъл — сигурно Д. П. е бил заподозрян, Карълайн не може да не е дала името му на полицията. Горкият. Сигурно ще бъде саркастичен, и на ченгетата няма да им хареса.

Днес се опитвах да го нарисувам. Странно. Безнадеждна работа. Далеч от истината.

Знам, че е нисък, само с инч или два по-висок от мен. (Винаги съм мечтала за високи мъже. Глупаво.)

Оплешивява и има еврейски нос, макар че не е евреин (не че бих имала нещо против, ако беше). И лицето му е твърде широко. Обрулено, уморено, хлътнало като маска, така че никога не се доверявам на израженията му. Долавям неща, които би трябвало да идват някъде отзад. Но никога не съм сигурна. Понякога за мен има специална, суха физиономия. Представям си я. Но не изглежда нечестна, просто това е той. Животът е нещо като шега, глупаво е да го приемаме сериозно. Бъди сериозен към изкуството, но се шегувай по-малко с всичко останало. Не „деня, в който ще падне водородната бомба“, а „деня на голямото пържене“. „Когато настъпи голямото пържене“. Болно, болно. Това е начинът му да се поддържа здрав.

Нисък, плещест, с широко лице и гърбав нос — дори малко турски. Никак не прилича на англичанин.

Имам тези глупави представи за добрия вид на англичаните. Мъжете от рекламите.

Мъжете от общежитието за момичета.

27-ми октомври

Проходът до вратата е най-добрият ми шанс. Чувствам, че трябва да опитам скоро. Мисля, че знам как да го задържа настрана. Днес следобед огледах вратата много внимателно. Дървена е и откъм мен е обкована с ламарина. Ужасно здрава. Никога не бих могла да я разбия или да я изкъртя дори и с лост. Във всеки случай, той се е погрижил около мен да няма нищо, с което да мога да свърша тази работа.

Започнах да събирам „инструменти“. Бих могла да счупя някоя кана — това ще ми осигури нещо остро. Вилица и две лъжици. Алуминиеви са, но все ще могат да свършат работа. Най-много ми трябва нещо здраво и остро, с което да изровя мазилката между камъните. Веднъж като направя дупка в стената, никак няма да е трудно, да стигна до външното помещение.

Това ме кара да се чувствам практична. Делова. Но още не съм направила нищо.

Чувствам повече надежда. Не знам защо. Но е така.

28-ми октомври

Д. П. е художник. „Второкласен Пол Наш“, каза Карълайн — ужасно, но има нещо вярно в това. Не, не такова, каквото той би нарекъл „фотография“. Но не и абсолютна индивидуалност. Мисля си, че просто е стигнал до същите заключения. Или го вижда (че пейзажите му имат нещо от Наш), или не. При всички случаи, това е критика към него. Че нито го забелязва, нито го казва.

Мъча се да съм обективна към него. Неговите недостатъци.

Омразата му към абстрактните творби — дори към художници като Джаксън Полак и Никълсън. Защо? Интелектуално, аз съм повече от наполовина убедена от думите му, но въпреки всичко чувствам, че някои от картините, за които казва, че са лоши, са красиви. Струва ми се изпитва ревност. Прекалено много осъжда.

Нямам нищо против това. Мъча се да съм честна към него и към себе си. Той мрази хората, които не „премислят нещата докрай“ — той самият прави това. Дори прекалено. Но си има принципи (освен за жените). Пред него повечето хора с така наречени принципи, приличат на празни консервни кутии. (Спомням си как веднъж каза за Мондриан 24 24 Пит Мондриан (1872–1944 г.) — холандски живописец и теоретик на изкуството. Основоположник на неопластицизма. — Бел.ред. : „Не е въпросът дали ти харесва, а дали трябва да ти харесва.“ — искам да кажа, ненавижда абстрактното изкуство по принцип. Игнорира чувствата си.)

Оставих най-лошото за най-накрая. Жените.

Трябва да е било четвъртия или петия път, когато отидох да го видя.

Там беше тази Нилсън. Предполагам (сега), че са били в леглото заедно. Бях толкова наивна. Но не изглеждаше, че имат нещо против идването ми. Можеха и да не ми отворят. А и тя беше много мила с мен, с блестящите си маниери, сякаш си беше у дома. Трябва да е към четиридесетте — какво ли е видял в нея? После, дълго време след това, през май, бях ходила предната вечер, но него го нямаше (или е бил в леглото с някоя?), една привечер го заварих сам и известно време разговаряхме (той ми казваше за Джон Минтън 25 25 Джон Минтън (1917–1957 г.) — английски художник. След войната се занимава предимно с фигурална живопис. — Бел.ред. ), после пусна плоча с индийска музика и замълчахме. Но този път не затвори очите си, гледаше ме и се чувствах смутена. Когато „рага“-та свърши, последва тишина. Попитах, да я обърна ли? Но той отговори, не. Беше в сянка, не го виждах много добре.