Джон Фаулз - Колекционерът

Няма полза. От половин час се мъча да заспя, но не мога. Писането тук е като наркотик. Единственото нещо, което очаквам с нетърпение. Днес следобед прочетох това, което написах за Д. П. завчера. Стори ми се, сякаш е живо. Знам, че е така, защото въображението ми допълва всички подробности, които друг човек не би разбрал. Искам да кажа, това е суета. Но сякаш е някакво вълшебство, да си в състояние да извикаш миналото си. И просто не мога да живея в това настояще. Бих полудяла, ако можех.

Мислех за времето, когато заведох Пиърс и Антоанет да го видят. Черната му страна. Не, глупаво, глупаво постъпих. Бяха дошли в Хампстед да пият кафе и щяхме да ходим на кино, но опашката за билети беше голяма. Така че се оставих да ме кодошат докато се съглася да ги заведа.

Беше суетно от моя страна. Бях им говорила прекалено много за него. Така че, те започнаха да намекват, че не е много любезно, да се страхувам да ги запозная с него. И аз лапнах въдицата.

Още на вратата видях, че не му е приятно, но ни покани.

И… о, беше ужасно. Ужасно. Пиърс се държеше по най-мазния си и евтин начин, а Антоанет беше почти пародия на самата себе си — такова секси котенце. Опитвах се да извиня всеки пред всички останали. Д. П. беше в толкова странно настроение. Знаех, че би могъл да отиде в друга стая и да ни остави сами, но той надмина себе си в грубостта. Би могъл да забележи, че Пиърс се държи така, само, за да прикрие неувереността си.

Помъчиха се да го подтикнат, да говори за собствената си работа, но той не желаеше. Започна да се държи ужасно. Мръсни думи. Всякакви грозни цинични неща за „Слейд“ и различни художници — неща, в които знам, че не вярва. Успя да сконфузи Пиърс и мен, но Антоанет просто се чувстваше по-добре. Скимтеше, трептеше с мигли и изтърсваше някоя още по-голяма мръсотия. Така че, той смени тактиката. Прекъсваше ни всеки път, когато се опитвахме да кажем каквото и да било (също и мен).

И тогава аз направих нещо още по-глупаво от това, че въобще ги заведох там. Настъпи някаква пауза и той очевидно си помисли, че се каним да си вървим. Но на мен съвсем идиотски ми хрумна, че Пиърс и Антоанет доста се забавляват и бях сигурна, че е така, защото усещат, че не го познавам толкова добре, колкото им бях казала. Така че, трябваше да докажа, че мога да го командвам.

Попитах, може ли да ни пуснеш някоя плоча, Д. П.?

За момент ми се стори, че ще бъде „не“, но той само каза, защо не. Нека чуем и някой друг. За разнообразие. Не ни даде никакъв избор, просто отиде и пусна някаква плоча.

Легна на кушетката както обикновено със затворени очи, а Пиърс и Антоанет явно смятаха, че е поза.

Такъв тънък, трептящ звук, такова напрежение се беше събрало във въздуха; искам да кажа, музиката отгоре на всичко. Пиърс започна да се подсмихва, а Антоанет изпадна в пристъп на… не, тя не може да се кикоти, твърде потайна е — на това, което тя прави в такива случаи, а аз се усмихнах. Признавам го. Пиърс си изчисти ухото с малкия пръст и след това, с лакът на креслото, опря чело на изпънатите си пръсти — главата му се поклащаше всеки път, когато инструментът (тогава не знаех какъв е) свиреше тремоло. Антоанет едва не се задуши. Беше ужасно. Знаех, че той ще чуе.

Чу. Видя как Пиърс отново чисти ухото си. И Пиърс усети, че го гледат и се усмихна тарикатски, един вид „не ни обръщай внимание“. Д. П. скочи от кушетката и спря грамофона. Попита, не ви ли харесва? Пиърс отговори, а трябва ли непременно да ни харесва?

Аз се намесих, Пиърс, това не е смешно.

Пиърс отговори, не вдигах шум, нали, просто се поинтересувах дали непременно трябва да ни харесва?

Д. П. каза, вървете си.

Антоанет се обади, боя се, че винаги се сещам за Бийчъм. Сещате ли се, два скелета се съвкупяват на ламаринен покрив?

Д. П. каза (с ужасяващо лице, понякога може да изглежда като самия дявол), първо, радвам се, че се възхищавате от Бийчъм. Помпозен, дебелогъз чалгаджия, изпречил се срещу всичко творящо в изкуството, на времето си. Второ, ако не можете да различите този инструмент от клавесин, Бог да ви е на помощ. Трето (към Пиърс), смятам, че ти си най-самодоволния млад нехранимайко, който някога съм виждал, а ти (аз) — тези приятели ли са ти?

Стоях там без да мога да кажа каквото и да било, той ме вбеси, те ме вбесиха и отгоре на всичко, чувствах се десет пъти по-смутена, отколкото ядосана.

Пиърс вдигна рамене, Антоанет изглеждаше объркана, но и някак си й беше забавно, кучката, а аз бях почервеняла. И сега, като си помисля, се изчервявам (и за това, което направи по-късно — как можа, той?).