Джон Фаулз - Колекционерът

Няма нужда от емоции, обади се Пиърс, това е само една плоча. Беше ядосан. Предполагам разбираше, че е глупаво да каже това.

Значи мислиш, че е само една плоча, попита Д. П., така ли? Само плоча? И ти ли си като лелята на тази глупава малка кучка — мислиш, че Рембранд е бил отегчен докато е рисувал? И мислиш, че Бах е правил смешни физиономии и се е кискал докато е писал това? Така ли?

Пиърс изглеждаше сякаш са му изпуснали въздуха, почти уплашен. Е, ТАКА ЛИ Е? изкрещя Д. П.

Беше ужас̀ен. И по двата начина. Беше ужасно ужасѐн, защото сам беше започнал всичко, сам бе решил да се държи така. И чудесно ужасѐн, защото страстта не е нещо, което се показва. Израсла съм сред хора, които винаги са се мъчили да скриват страстите си. Беше раздразнен. Оголен. Разтреперан от гняв.

Пиърс каза, не сме толкова възрастни, колкото вас. Беше слабо, смешно. Показваше, какъв е наистина.

Боже! Сряза го Д. П. Студенти по живопис! ЖИВОПИС!

Не мога да напиша това, което изрече после. Дори и Антоанет изглеждаше ужасѐна.

Просто си тръгнахме. Вратата на ателието се тръшна зад гърба ни, когато бяхме на стълбите. Аз просъсках „дяволите да те вземат“ на Пиърс и ги избутах надолу. Мила моя, той ще те убие, каза Антоанет. Затворих външната врата зад тях и зачаках. След малко отново се чу музиката. Качих се по стълбите и много бавно отворих. Може би ме е чул, не знам, но не ме погледна и аз седнах на столчето до вратата, докато свърши.

Какво искаш, Миранда, попита той.

Отговорих, да ти кажа, че съжалявам. И да чуя, че и ти съжаляваш.

Той отиде и погледна през прозореца.

Казах, знам, че съм глупава, може и да съм малка, но не съм кучка.

А той каза, опитай (струва ми се, нямаше предвид „опитай да бъдеш кучка“).

Можеше да ни кажеш да си вървим. Щяхме да разберем.

Последва тишина. Той се обърна и ме погледна от другия край на ателието. Много съжалявам, повторих аз.

А той отвърна, върви си у дома. Не можем да си легнем заедно. Когато станах, той продължи, радвам се, че се върна, постъпи добре. После добави, знаех, че ще го направиш.

Тръгнах надолу по стълбите, а той след мен. Не искам да спя с теб, каза, имах предвид ситуацията. Не нас. Разбираш ли?

Разбирам, отговорих.

И продължих надолу. Чувствах се жена. Исках да го принудя да усети, че ме е наранил.

Когато отварях външната врата, той каза, бях захапал. Сигурно е видял, че не разбирам, защото добави, бутилката. Пил съм. Ще ти се обадя по телефона.

Направи го, заведе ме на концерт — да чуя как руснаци свирят Шостакович. И беше чудесен . Точно така. Макар и никога да не ми се извини.

26-ти октомври

Не му вярвам. Купил е тази къща. Ако ме пусне, ще трябва да ми се доверява. Или ще трябва да я продаде и да изчезне, преди да мога (да бих могла) да стигна до полицията. Не би направил нито едното, нито другото.

Много потискащо е. Трябва да вярвам, че ще спази обещанието си.

Харчи пари, пари, пари. За мен. Сигурно вече почти са станали двеста. Всякакви книги, всякакви плочи, всякакви дрехи. Знае какви номера нося. Скицирам му каквото искам, смесвам бои, за да види цветовете, като ориентир. Дори ми купува бельото. Не мога да сложа на себе си червено-прасковените творения, които беше накупил преди, така че му казах, да отиде и да вземе нещо свястно от „Маркс и Спенсър“. Той попита, не може ли да е някакъв комплект? Разбира се, за него трябва да е смърт да иска неща за мен от продавачките (как ли се чувства в аптеката), така че, сигурно му се ще поне да ги набави наведнъж. Какво ли ще си помислят за него? Дузина бикини, три комбинезона, фланели, сутиени. После го попитах какво са казали, когато ги е поискал, и той се изчерви. Струва ми се помислиха, че съм малко особен, каза той. За първи път, откакто съм тук, се смях истински.

Всеки път, когато ми подарява нещо, си мисля, това е доказателство, че няма намерение да ме убие или да направи нещо друго неприятно.

Не би трябвало, но ми харесва, когато на обяд се върне, откъдето е ходил. Винаги има подаръци. Харесва ми всеки ден да е Рождество, без дори да се налага да благодаря на дядо Коледа. Понякога донася неща, които не съм искала. Винаги носи цветя и това е приятно. Шоколади, но той ги яде повече от мен. И продължава да ме пита, какво искам да ми купи.

Знам, че той е Дявола, показващ ми света, който би могъл да ми принадлежи. Така че, не му се продавам. Струвам му много за дребни неща, но знам, че иска да го помоля за нещо голямо. Умира, за да ме направи благодарна. Но няма да успее.