Джон Фаулз - Колекционерът

Никога няма да се науча, обадих се аз.

По-скоро трябва да се отучиш, поправи ме той. Почти си свършила с ученето. Останалото е късмет. Не. Малко повече от късмет. Кураж. Търпение.

Разговаряхме с часове. Той говореше, аз слушах.

Беше като вятър и слънчева светлина. Издуха всички паяжини. Освети всичко. Сега, когато пиша това, което ми наговори, то ми се струва толкова очевидно. Но има нещо в начина, по който ти казва нещата. Той е единственият човек, когото познавам, който винаги говори точно това, което мисли, когато става дума за изкуството. Ако някой ден разбера, че не е така, ще бъде като богохулство.

И остава факта, че той наистина е добър художник и знам, че един ден ще стане много известен, а това ми влияе повече, отколкото трябва. Не само това, което е сега, но и това, което ще стане.

Спомням си, че по-късно ми каза („професорската“ страна), ти всъщност нямаш абсолютно никакъв шанс. Прекалено хубава си. Твоята сила е изкуството на любовта, не любовта към изкуството.

Отивам в парка да се удавя, отвърнах аз.

Не трябвало да се омъжвам. По-добре да се впусна в трагична любовна авантюра . Да оперирам яйчниците си, каквото и да е. И ми хвърли един от тези наистина порочни погледи с ъгълчетата на очите си. Но не беше само това. Погледът му беше и уплашен, по онзи смешен момчешки начин. Сякаш е казал нещо, което е знаел, че не трябва да ми казва, за да види как ще реагирам. Изведнъж ми се стори много по-млад от мен.

Толкова често изглежда млад и не мога да го обясня. Може би ме е накарал да погледна в себе си и да видя, че нещата, в които вярвам, са застояли и вмирисани. Хората, които те обучават, пълнят главата ти със стари идеи, стари възгледи, стари методи. Като да заравяш растения с пласт след пласт мъртва пръст; нищо чудно, че горките толкова рядко ще покълват на повърхността, свежи и зелени.

Но Д. П. има това, другото. В началото дълго време не разбирах, че то е зелено-свежо-живително. Сега разбирам.

24-ти октомври

Още един лош ден. Постарах се да е лош и за Калибан. Понякога така ме ядосва, че ми иде да пищя. Не само заради външния му вид, който е достатъчно лош. Той винаги е толкова почтителен, панталоните ми винаги са изгладени с ръб, ризите му винаги са чисти. Мисля си, че би бил по-щастлив, ако носеше колосани яки. Толкова е далечен. Но и присъства. Той е най-ужасния присъствач, който някога съм виждала. Винаги с тази физиономия („безкрайно съжалявам“) на лицето, която, сега започвам да разбирам, всъщност е доволство. Чисто и просто радост от това, че съм му в ръцете, че може да ме зяпа по цял ден, всеки ден. Не го интересува какво казвам или как се чувствам — моите чувства не означават нищо за него — важен е фактът, че ме държи при себе си.

Бих могла да крещя обиди в лицето му по цял ден — не би имал нищо против. Той иска да ме гледа, иска обвивката ми — не чувствата ми, ума или душата ми, дори не и тялото ми. Нищо човешко .

Той е колекционер. Това е голямото мъртво нещо в него.

Най-много ме дразни начинът, по който говори. Клише след клише след клише, толкова вкостенели, сякаш е прекарал живота си само сред хора прехвърлили петдесетте. На обяд днес изтърси, отбих се в магазина във връзка с плочите, за които бях направил поръчка. Попитах го, защо просто не кажеш: „Наминах за плочите, които поиска“?

Знам, че не се изразявам правилно, но се стремя да се поправя. Не казах нищо. Това го описва идеално. Той трябва да е „правилен“, трябва да прави това, което е било „добро“, и „хубаво“ преди двамата дори да сме били родени.

Знам, че е патетично, знам, че е жертва на неконформисткия свят на предградията и на една мизерна обществена прослойка — ужасяващата подражаваща благовъзпитана никаква прослойка. Мислех, че М. и Т. са от по-лоша. Само голф, джин, бридж, коли; какъвто трябва говор, каквито трябва пари, каквото трябва училище и омразата към изкуствата (театърът се изчерпва с пантомимата за Коледа — Пикасо и Барток са мръсни думи, освен ако не искаш да се посмееш). Е, това е гадно. Но Англия на Калибан е още по-гадна.

Повдига ми се от нея — слепотата, мъртвилото, закостенялостта, дебелината, и… да, чистата злобна завист към останалата по-голяма част от Англия.

Д. П. говори за парижкия плъх, който не може да търпи повече Англия. Разбирам го много добре. Чувството, че Англия задушава, смачква, унищожава като парен валяк всичко свежо, зелено и оригинално. И ето това предизвиква трагични провали, като тези на Матю Смит и Огъстъс Джонс 20 20 Матю Смит (1879–1958 г.) и Огъстъс Джонс (1878–1961 г.) — английски художници. — Бел.ред. — те избягаха в Париж и оттогава живеят в сянката на Гоген и Матис, или на който и да било — точно както Д. П. казва, че някога живял под сянката на Брак 21 21 Жорж Брак (1882–1963 г.) — френски художник, основоположник на кубизма, заедно с Пикасо. — Бел.ред. , за да се събуди една сутрин и разбере, че всичко, което е правил в продължение на пет години е било лъжа, защото се основавало на очите и чувствителността на Брак, а не на неговите собствени.