Джон Фаулз - Колекционерът

Излязохме, за да изчакаме другите. Той каза, тази картина ме вълнува много. И ме погледна, сякаш си мислеше, че мога да се засмея. Един от тези изблици на притеснение, които от време на време го спохождат.

Казах, сега и мен ме вълнува.

Но той се ухили. Не е възможно. Години още трябва да минат.

Откъде знаеш?

Предполагам, започна той, че има хора, които изпитват чисто вълнение от изкуството. Но никога не съм срещал художник, който се вълнува. Аз също не. Когато видя тази картина, само си мисля, че тя е направена с върховното майсторство, което цял живот съм се мъчил да постигна. И няма да постигна. Никога. Ти си млада. Можеш да разбереш. Но още не можеш да го почувстваш.

Възразих, мисля, че мога.

Това е лошо, каза той. Тогава би трябвало да си сляпа за бъдещето. На твоята възраст… И още нещо. Не се опитвай да бъдеш на нашата възраст. Ще те презирам, ако го правиш.

Ти си като дете, което се мъчи да погледне над шестфутова стена.

Това беше първия път. Мразеше ме, че го привличам. „Професорската“ част от него.

По-късно, когато двамата Крюкшанк излязоха и тръгнаха към нас, той подметна, Барбър е женкар. Ако поиска да се срещнете, откажи му.

Аз го погледнах изненадано. Като се усмихваше към тях, добави, не заради теб, не мога да понеса болката на Франсис.

Върнахме се в Хампстед, аз ги оставих и тръгнах към къщи. Осъзнах, че през цялото време Д. П. е правил всичко възможно, за да не оставам насаме с Барбър Крюкшанк. Те (по-скоро Барбър) ме поканиха да се отбия у тях, ако имам път към Корнуол.

Д. П. подхвърли, ще се видим някой ден. Сякаш не го интересуваше дали ще стане или не.

Казах на Карълайн, че съм го срещнала случайно. Че се е извинил (лъжа). Ако тя беше настояла да не го виждам, щях да се подчиня. Но за мен той беше много интересен, пълен с идеи, имах нужда да се срещам с такива хора. Беше много лошо от моя страна, знаех, че ако й кажа това, тя ще постъпи както трябва. Ще каже, че аз сама съм си господарка и така нататък.

И тогава изведнъж тя каза, мила, знаеш че съм последния човек, който ще се превзема, но репутацията му… просто няма как да няма огън, след като има толкова много дим.

Отговорих, чух за това. Мога и сама да се грижа за себе си.

Нейна си е грешката. Не трябва да настоява да я наричат Карълайн и да се отнасят към нея като с момиче, за толкова неща. Не мога да я уважавам като леля. Нито като съветник.

Всичко се променя. Продължавам да мисля за него — за нещата, които е казал той, и които съм казала аз, как и двамата не се разбирахме, какво имаме предвид. Не, той разбираше, струва ми се. Той калкулира възможностите толкова по-бързо от мен. Толкова бързо раста тук долу. Като гъба. Или пък мисля така, защото съм загубила чувството си за равновесие? Може би всичко е сън. Убождам се с молива. Но може би и това е сън.

Ако сега той застане на вратата, ще се хвърля в обятията му. Ще искам да държи ръката ми със седмици. Искам да кажа, сега ми се струва, че бих могла да го обичам по другия начин, по неговия начин.

23-ти октомври

Проклятието е с мен. Държа се като кучка към К. Нямам милост. И понякога ми липсва уединение, отгоре на всичко. Тази сутрин го накарах да ме пусне да се разходя във външното помещение. Стори ми се, че чух да работи трактор. И врабчета. Толкова дневно, врабчета. Самолет. Разплаках се.

Чувствата ми са напълно хаотични, като уплашени маймуни в клетка. Снощи ми се стори, че полудявам, така че писах, писах, писах и писах докато се почувствах в другия свят. Да избягам духовно, ако не и физически. Да докажа, че той още съществува.

Правих скици за една картина, която ще нарисувам, когато съм свободна. Изглед към градина, през врата. На думи звучи глупаво. Но го виждам като нещо много особено, цялото черно, умбра, тъмно, тъмносиво, тайнствени ъгловати форми в сянка, водещи към далечния медено белезникав квадрат на изпълнената със светлина врата. Нещо като хоризонтална шахта.

След вечеря го отпратих и довърших „Ема“ 17 17 Роман от Джейн Остин (1775–1817 г.), издаден за първи път през 1816 г. — Бел.пр. . Аз съм Ема Удхаус. Чувствам като нея, заради нея и вътре в нея. Моят снобизъм е по-друг, но разбирам нейния. Порядъчността й. Възхищавам й се. Знам, че върши не каквото трябва, мъчи се да организира живота на другите, не вижда, че мистър Найтли е мъж, едно на милион. Тя е глупава, но само временно и въпреки това, осъзнаваш, че в основата си е интелигентна, жива. С въображение, решена да постигне максималното. Истинско човешко същество. Нейните недостатъци са и мои недостатъци, нейните добродетели трябва да станат и мои добродетели.