Джон Фаулз - Колекционерът

Думите са толкова недодялани, толкова ужасно примитивни в сравнение с графиката, живописта, скулптурата. „Аз седях на леглото, а той седеше до вратата и разговаряхме, и аз се опитвах да го убедя да използва парите си, за да се образова, а той каза, че не се чувства убеден.“ Какъв гаден бъркоч.

Като да се мъчиш да рисуваш със счупен молив.

Всичкото това са мои мисли.

Имам нужда да видя Д. П. Ще ми каже заглавията поне на десет книги, в които всичко е казано много по-добре.

Как мразя невежеството! Невежеството на Калибан, моето невежество, невежеството на света! О, как бих могла да уча, да уча, да уча. Ще се разплача, толкова много искам да уча.

Завързана, със запушена уста.

Ще сложа това писание под дюшека, където то живее. После ще се моля на Бог за познание.

22-ри октомври

Днес стават две седмици. Отбелязала съм дните отстрани на скрина. Като Робинзон Крузо.

Чувствам се потисната. Недоспала. Трябва, трябва, трябва да избягам.

Ставам все по-бледа. Чувствам се болна, слаба, непрекъснато.

Тази ужасна тишина.

Той е толкова без никаква милост. Толкова неразбираем. Какво иска? Какво е писано да стане?

Не може да не вижда, че се разболявам. Казах му тази вечер, че ми трябва малко дневна светлина. Накарах го да ме погледне и да види колко съм пребледняла.

Утре, утре. Той никога не казва „не“ направо.

Днес си мислех, че би могъл да ме държи тук вечно. Няма да е много дълго, защото ще умра. Абсурдно е, сатанинско, но няма начин да избягам. Отново се опитвах да намеря хлабави камъни. Бих могла да издълбая проход зад вратата. Бих могла да изкопая проход, водещ направо навън. Но той трябва да е поне двадесет фута дълъг. И цялата тази пръст. Заровена в нея. Никога не бих успяла. По-скоро ще умра. Така че, трябва да е зад вратата. Но за да го направя ми трябва време. Трябва да съм сигурна, че няма да идва поне шест часа. Три за дупката, два, за да разбия външната врата. Чувствам, че това е най-добрият шанс за мен, не трябва да го губя, да го унищожавам, заради лоша подготовка.

Не мога да спя.

Трябва да направя нещо.

Ще напиша за първия път, когато срещнах Д. П.

Карълайн каза, о, това е Миранда, племенничката ми. И продължи отвратително да му говори за мен (една съботна сутрин, бяхме тръгнали по покупки), а аз не знаех накъде да гледам, макар че преди това ми се искаше да се запозная с него. Беше ми говорила.

Веднага ми хареса начина, по който се отнесе с нея — хладно, без да скрива отегчението си. Без да отстъпва, като всеки друг. После ми говори за него през целия път до вкъщи. Знаех, че я шокира, но тя не го признаваше. Двата му разбити брака и очевидния факт, че няма високо мнение за нея. Така че, исках да го защитя още от самото начало. След това срещата в парка. Отново ми се беше искало да го видя и отново се почувствах засрамена.

Начинът, по който ходеше. Много стегнато, не размъкнато. Толкова хубаво авиаторско яке. Не каза почти нищо, знаех, че не иска да е с нас (с Карълайн), но ни беше настигнал — отзад не би могъл да види кои сме, очевидно вървеше в нашата посока. И може би (пак съм суетна) нещото, което се случи, когато Карълайн продължаваше да бърбори (вижте ме каква дама с напредничави разбирания съм) — беше; че просто разменихме погледи. Аз знаех, че е ядосан, а той знаеше, че се срамувам. Така че, дойде до „Кенуд“ с нас, а Карълайн продължи да се показва.

Докато, пред един „Рембранд“, тя не каза: — Не мислиш ли, че мъничко, мъничко се е отегчил на средата на работата си. Искам да кажа, никога нямам чувството, че чувствам това, което би трябвало да чувствам. Знаеш ли? — И тя му пробута тъпия си смях (чуй какво ти говоря).

Аз го гледах и изведнъж лицето му едва забележимо се стегна, сякаш го бяха хванали със свален гард. Не беше предназначено за моите очи, просто нещо в линията на устата му незабележимо се промени. Погледна я само веднъж. Почти развеселен. Но гласът му не беше. Беше леденостуден.

Трябва да тръгвам. Довиждане. „Довиждането“ беше за мен. То ме отписа. Или може би казваше: „Значи можеш да търпиш това?“ Искам да кажа (сега, когато мисля за това), стори ми се, че ми дава урок. Трябваше да избирам. Карълайн или него.

И си тръгна, ние дори не му отговорихме, а Карълайн го гледаше докато се отдалечи, после вдигна рамене и каза, хм, гледай ти.

Видях го как излиза с ръце в джобовете. Бях почервеняла. Карълайн беше бясна, мъчеше се да се измъкне от положението. („Винаги се държи така, прави го умишлено.“) Подиграваше се на картините му през целия път до дома. („Второкласен Пол Наш“ 16 16 Пол Наш (1889–1946 г.) — английски художник, повлиян от конструктивизма и сюрреализма през тридесетте години на века. След 1933 г. е сред основателите на групата Unit One . Изкуството му е белязано от северния и Келтския свят, а също и от култа към природата. — Бел.ред. — нелепо и нечестно.) А аз се чувствах толкова ядосана заради нея, и в същото време я съжалявах, но не можех да й кажа, че той е прав.