Джон Фаулз - Колекционерът

Вече няма да мога да му приложа номера с вратата. Няма никакви хлабави камъни. Всички са здраво стегнати в мазилката. Предполагам, че и за това е мислил, както и за всичко друго.

По-голямата част от деня днес размишлявах. За себе си. Какво ще ми се случи? Никога не съм чувствала тайнствеността на бъдещето така силно, както сега. Какво ще стане? Какво ще стане?

Не само, докато съм в това положение. Когато се махна от тук. Какво ще правя? Искам да се омъжа, искам да имам деца, искам да докажа на себе си, че бракът не е задължително да е като този на М. и Т. Знам точно за какъв човек искам да се омъжа, някой, с ум като на Д. П., но много по-близко до мен на години и да ми харесва на външен вид. И без единствената му ужасна слабост. Но искам да използвам собствените си схващания за живота. Не искам да хабя уменията си напразно, заради самите тях. Искам да създавам красота. И бракът, и да съм майка ме ужасяват точно с това — всмукването в домашните неща и бебешкия свят, в детския свят, и света на готвенето, и света на пазаруването. Имам чувството, че мързеливата крава в мен ще одобри всичко това, ще забравя какво някога съм искала и просто ще се превърна в Голямата Женска Краставица. Или може би ще се наложи да върша някоя жалка работа като да правя илюстрации, например, или дори нещо комерсиално, за да поддържам домакинството. Или ще се превърна във воняща на джин нещастна кучка като М. (не, не бих могла да бъда като нея). Или най-лошото — да стана като Карълайн — да тичам сърцераздирателно след модерното изкуство и модерните идеи и никога да не мога да ги стигна. Защото тя има съвсем различно сърце и никога няма да разбере това.

Тук долу мисля и мисля. Разбирам неща, за които преди не съм и предполагала.

Две неща. М. Никога досега не съм мислила за М. обективно, сякаш е друг човек. Тя винаги е била моята майка — която съм мразела и от която съм се срамувала. И все пак, от всички несретници, които съм виждала, или за които съм чувала, тя е най-големия. Никога не съм й съчувствала достатъчно. През цялата тази последна година (откакто отидох в Лондон) не съм й обърнала и половината от вниманието, което тук отдадох на гадното същество от горния етаж само през тази седмица. Сега чувствам, че бих могла да я удавя в любовта си. Защото от години не съм я съжалявала толкова. Винаги съм се оправдавала пред себе си — казвала съм си, аз съм мила и толерантна към всички освен нея, тя е единственият човек, към когото не мога да се отнасям така, а нали от общото правило трябва да има и изключения. Така че, няма значение. Естествено, това не е правилно. Тя е последният човек, който трябва да бъде изключение от общото правило.

Мини и аз толкова често сме презирали Т. за това, че я търпи. А трябва да паднем на колене пред него.

Другото нещо, което си мисля, е Д. П.

Когато за първи път го срещнах, казах на всички колко е чудесен. После започна реакцията, помислих си, че се превръщам в глупавата ученичка, която търси своя герой и започнаха да стават другите неща. Беше твърде емоционално.

Защото той ме промени повече от всичко и от всички. Повече от Лондон, повече и от „Слейд“.

Не само защото е видял толкова повече от мен в живота. Че има толкова повече опит в изкуството. И че е известен. Но защото винаги казва това, което мисли и винаги ме подтиква и мен самата да мисля. Това е голямото нещо. Кара ме да си задавам въпроси. Колко много пъти не съм се съгласявала с него. И изведнъж, седмица по-късно, се улавям, че споря с неговите аргументи и защитавам неговата теза. Съдя с неговите мерки.

Той отряза цялата ми (е, поне част от нея) глупост, тъпите ми, напудрени, дантелени идеи за живота и изкуството, и за модерното изкуство. Екзалтираността ми. Вече никога не бях същата, след като ми каза колко мрази екзалтираните жени. Дори думата научих от него.

Списък на нещата, в които ме е променил. Или окончателно, или процесът със сигурност е налице.

1. Ако си истински човек на изкуството, трябва да му отдадеш цялото си същество. Всичко друго, освен това означава, че не си. Не си това, което Д. П. нарича „творец“.

2. Не правиш излияния. Не бива да имаш предварително подготвени номера или идеи, с които да заливаш хората, за да ги впечатлиш.

3. Политически трябва да си ляв, защото социалистите са единствените хора, на които им пука, заради всичките им грешки. Те чувстват, те искат да направят света по-добър.

4. Трябва да твориш, винаги. Трябва да действаш, ако вярваш в нещо. Да говориш за действията си, е все едно да се хвалиш с картините, които смяташ тепърва да нарисуваш. Най-ужасното лошо нещо.