Джон Фаулз - Колекционерът

Случка. Днес за обяд поисках сос „Устър“. Той никога не забравя нищо, което съм поискала, но този път не беше взел соса. Така че става, излиза, качва се по стъпалата, отключва катинара, който задържа вратата отворена, залоства отвън, взема соса, донася го във външната изба, заключва външната врата, после пак слага катинара, влиза при мен. И изглежда изненадан, че се смея.

Никога не допуска и най-малката небрежност в ритуала със заключването и отключването. Дори и да изляза във външното помещение незавързана, какво бих могла да направя? Не мога да го заключа вътре, не мога и да изляза навън. Единственият ми шанс е, когато влиза с подноса. Понякога не слага катинара на вътрешната врата веднага. Ако се втурна покрай него тогава, бих могла да пусна резетата й и да остане вътре. Но той никога няма да влезе, ако не съм достатъчно далеч от вратата. Обикновено отивам и поемам подноса.

Онзи ден не го направих. Просто се облегнах на стената до вратата. Каза ми, моля те, отдалечи се. Само го изгледах. Подаде напред подноса. Не му обърнах внимание. Стоеше и се чудеше какво да прави. След това се наведе много внимателно, без да ме изпуска от поглед, и остави подноса на прага. След това се върна назад.

Бях гладна. Той победи.

Лошо. Не мога да спя.

Беше странен ден. Дори за тук.

Тази сутрин направи още много снимки. Наистина му харесва. Иска да се усмихвам пред обектива, на два пъти направих ужасни физиономии. Не му допадна. След това вдигнах косата си нагоре с една ръка, направих се на фотомодел.

Трябва да станеш фотомодел, каза той. Съвсем сериозно. Въобще не разбра, че се шегувам.

Знам защо му харесва да снима. Мисли си, че така ще го взема за артистичен. Но разбира се, не знае как. Искам да кажа, че само поставя обектива на фокус и толкова. Липсва му въображение.

Чудат е. Неестествен. Но между нас се установиха някакви отношения. Аз му се подигравам, нападам го непрекъснато, но той усеща, когато се „размекна“. Когато може да ми отвърне, без да ме ядоса. Така че, започваме да се дразним един друг, почти като приятели. Отчасти това е, защото съм толкова самотна, отчасти го правя нарочно (искам да го накарам да се отпусне, за негово собствено добро и защото така някой ден може да допусне грешка), така че отчасти то е слабост, отчасти хитрост и отчасти благотворителност от моя страна. Но има и една тайнствена четвърта част, която не мога да определя. Не може да е приятелско чувство. Ненавиждам го.

Може би е това, че знам. Просто знам много за него. И ако познаваш някого добре, автоматично започваш да го чувстваш по-близък. Дори и да ти се иска да е на друга планета.

Първите дни. Когато беше в стаята не можех да правя нищо. Преструвах се, че чета, но не можех да се съсредоточа. Сега понякога дори забравям, че е тук. Седи до вратата, а аз чета книга на стола си. Приличаме на двама души, женени от години. Не че съм забравила какви са другите хора. Но те сякаш са загубили реалността си за мен. Единственият реален човек в моя свят е Калибан.

Не може да се разбере. Просто, такова е положението.

20-ти октомври

Единадесет часа сутринта.

Току-що се опитах да избягам.

Изчаках го да махне резетата на вратата, тя се отваря навън, за да я блъсна с всичка сила. Покрита е с метал само откъм мен, иначе е дървена и много тежка. Мислех си, че ще мога да го ударя и да го зашеметя, ако я блъсна в точния момент.

Така че, когато започна да се отваря, тласнах с цялата сила, която можах да събера. Той падна, а аз хукнах навън, но разбира се, всичко зависеше от това, дали съм го зашеметила. Въобще не бях. Сигурно е поел удара с рамо, после не го движеше много свободно.

Както и да е, улови пуловера ми. За миг почувствах другата част от него, понякога я долавям — насилието, абсолютната решимост да не ме пусне да си вървя. Е, добре, промърморих само, оправих се и се върнах вътре.

Той каза, можеше да ме нараниш, тази врата е много тежка.

Аз му възразих, всяка секунда, която ме държиш тук, ме нараняваш.

Мислех, продължи той, че пацифистите отричат нараняването на хора като средство.

Само вдигнах рамене и запалих цигара. Треперех.

Направи всичко както всяка друга сутрин, без да говори. Веднъж потри рамото си по доста очебиещ начин. И толкова.

Сега смятам да прегледам както трябва за хлабави камъни. Прокопаване на проход. Наистина, бях гледала и преди, но не много внимателно, буквално камък по камък, от най-горе, до най-долу, на всяка стена.

Вечер е. Току-що си отиде. Донесе ми храна. Но не говореше. Неодобряващ. Когато си тръгна с приборите от вечерята, се изсмях силно. Държи се така, сякаш аз трябва да се срамувам.