Джон Фаулз - Колекционерът

Нещата, които Пиеро изрича в шепата си, в гънката на ръкава си. Знам всичко това, казвали са ни го и аз също съм го повтаряла. Но днес наистина го почувствах. Почувствах, че цялата наша епоха е измамна, фалшива. Начинът, по който хората говорят за ташизъм 12 12 Ташизъм — термин е много широко значение, отнасящ се за различните видове живопис. През деветнадесети век с него се определя италианска школа — Macchianoli , в която се практикува живопис с академична виртуозност. Прилага се също и за дивизионистите, както и за някои аспекти на абстрактната живопис, без да се свързва прецизно с нито една определена група или течение. По принцип означава апликиране на цветни петна, третирани сами за себе си, независимо от представения мотив. — Бел.ред. и кубизъм, и за този или онзи „изъм“, и дългите думи, които използват. Големи, изцапани буци от думи и фрази. Само за да прикрият факта, че могат, или не могат да рисуват.

Искам да рисувам като Берта Морисо 13 13 Берта Морисо (1841–1895) — френска художничка-импресионистка, ученичка и модел на Мане. — Бел.ред. , нямам предвид с нейните цветове и форми или каквото и да било физическо, а с нейната простота и светлина. Не искам да съм интелигентна, или велика, или „значителна“, при целия този тромав мъжки анализ. Искам да рисувам слънчев блясък върху детски лица, или цветя върху жив плет, или улица след априлски дъжд.

Най-важното. Не самите неща.

Играта на светлината върху дребните неща.

Или съм сантиментална?

Потисната.

Толкова далеч съм от всичко. От нормалността. От светлината. От това, което искам да бъда.

18-ти октомври

Д. П. — Трябва да рисуваш с цялото си същество. Най-напред на това трябва да се научиш. Останалото е късмет.

Добро решение: не трябва да бъда екзалтирана.

Тази сутрин нарисувах цяла серия бързи скици на фруктиера с плодове. Тъй като Калибан желае да дава, не ме интересува колко хартия хабя. „Окачих“ ги и го накарах да посочи най-добрите. Естествено той избра тези, които най-много приличаха на скапаната фруктиера. Започнах да му обяснявам. Похвалих една от рисунките (тази, която харесваше най-много на мен ). Ядоса ме — тя не означаваше нищо за него и всъщност ми обясни по проклетия си начин (щом ти казваш, трябва да е така), че всъщност, пет пари не дава. За него бях просто едно дете, което се забавлява.

Сляп, сляп друг свят.

Моя грешка. Показвах се. Как би могъл да види магията в изкуството (не моето, в изкуството въобще), когато бях толкова екзалтирана?

След обяд имахме спор. Винаги ме пита дали може да остане. Понякога се чувствам толкова самотна, толкова болна от собствените си мисли, че му позволявам. Искам да остане. Ето това прави затвора от теб. А има спасение, спасение, спасение.

Спорехме за ядреното въоръжаване. Онзи ден имах съмнения. Не и сега.

Диалог между Миранда и Калибан.

М. (Аз седях на леглото и пушех. Калибан беше на стола до желязната врата, както обикновено, вентилаторът работеше навън.) Какво мислиш за водородната бомба?

К. Нищо кой знае какво.

М. Все трябва да имаш някакво мнение.

К. Надявам се да не падне върху теб. Или мен.

М. Струва ми се, че никога не си живял с хора, които вземат нещата сериозно и говорят за тях сериозно. (Пак наранената физиономия.) Хайде сега да опитаме пак. Какво мислиш за водородната бомба?

К. Ако кажа нещо сериозно, ти няма да го приемеш сериозно. (Втренчих се в него, докато почувства, че трябва да продължи.) Очевидно е. Нищо не може да се направи. Има я и ще я има.

М. Не те интересува какво ще стане със света?

К. Каква ще е разликата, ако ме интересуваше?

М. О, Боже!

К. От нас не зависи нищо.

М. Слушай, ако има достатъчно хора, които смятат, че бомбата е нещо отвратително, и че една добра нация никога не би си помислила да притежава такова нещо, каквито и да са обстоятелствата, правителството ще трябва да предприеме някакви действия. Нали?

К. Празни надежди, ако питаш мен.

М. Как мислиш, че се е зародило християнството? Или каквото и да било друго? Тръгнало е от малка група хора, които не са губили надежда.

К. Тогава какво би станало, ако дойдат руснаците? (Умен въпрос, мисли той.)

М. Ако може да се избира между това да пускаме бомби над тях и да останат тук, като наши завоеватели — тогава предпочитам второто, винаги второто.

К. (шах и мат) Това е пацифизъм.

М. Разбира се, че е, дебела главо! Знаеш ли, че съм вървяла пеша през целия път от Олдърмастън 14 14 Военна база, на около тридесет мили от Лондон. — Бел.пр. до Лондон? Знаеш ли, че съм отделила много часове от времето си, за да разнасям листовки, да надписвам пликове и да споря с нещастници като теб, които не вярват в нищо? Които наистина заслужават да им се пусне бомба?