Джон Фаулз - Колекционерът

Помислих си, че ще успея да избягам. Но той стисна лакътя ми, а ръцете и устата ми бяха завързани. Беше толкова тъмно. И толкова самотно. Никаква светлина. Само тъмнина. Дори не знаех накъде би трябвало да побягна.

Къщата е стара. Отвън може и да е покрита с дърво. Отвътре има много греди, подовете са хлътнали, таваните са много ниски. Наистина е хубава стара къща, обзаведена е с най-умопомрачителния „добър вкус“ взет назаем от женските списания. Зловещи несъответствия на цветове, смесица от стилове в мебелировката, провинциална бъркотия, фалшиви антики, ужасни пиринчени орнаменти. И картините! Няма да ми повярваш, ако опиша, колко са ужасни. Каза ми, че някаква фирма подбрала мебелите и обзавела къщата. Сигурно са се отървали от всички боклуци, които са намерили в складовете си.

Банята беше фантастична. Знаех, че би могъл да нахълта вътре (на вратата няма ключалка, дори не може да се затвори, завинтил е някакво дърво). Но някак си бях сигурна, че няма да го направи. Беше толкова приятно да видя пълна топла вана и истинска тоалетна, че всичко друго ми стана почти безразлично. Накарах го да чака с часове. С нищо не показа, че има нещо против. Беше „добър“.

На нищо не се противи.

Видях начин да изпратя навън послание. Бих могла да го пусна в малко шишенце и след това в тоалетната. Бих могла да го завържа с някаква ярка панделка. Някой, някъде, някой ден може би ще го види. Ще направя това следващия път.

Ослушах се, за да чуя автомобили, но нямаше. Чух бухал. И самолет.

Само ако знаеха тези хора над какво летят.

Ние всички летим в самолети.

Прозорецът на банята беше затворен с дъски. С големи винтове. Огледах се навсякъде за някакъв инструмент. Под ваната, зад тръбите. Но нямаше нищо. Дори и да намерех, нямаше да знам как да го използвам. Аз го наблюдавам и той ме наблюдава. Не си даваме никаква възможност един на друг. Не изглежда много силен, но е много по-силен от мен. Трябва да го изненадам.

Всичко се заключва по един и по два пъти. На вратата на килията ми има дори аларма срещу крадци.

Предвидил е всичко. Помислих да пъхна някаква бележка в прането. Но той не изпраща навън никакво пране. Когато го попитах за чаршафите, той ми каза, че купува направо нови, попита ме кога искам да получа.

Тоалетната е единственият ми шанс.

Мини, не пиша на теб, разговарям със себе си.

Когато излязох с най-малко ужасната от блузите, които беше купил за мен, той стана (през цялото време беше седял на стол до вратата). Чувствах се като „момичето на бала, което слиза по парадното стълбище“. Зашеметих го. Предполагам, защото ме видя с „неговата“ блуза. И с разпусната коса.

Или може би се стресна, че ме вижда без превръзката на устата. Както и да е, усмихнах се, примолих му се, а той ме остави с незапушена уста и ми позволи да се огледам наоколо. Знаех, че ако направя и най-малката погрешна стъпка, ще скочи към мен.

Стаите горе бяха хубави сами по себе си, но иначе запуснати, без следи от живот. Странен мъртвешки дъх навсякъде. Долу, това, което той наричаше „салон“ (използва такива думи), беше прекрасна стая, много по-голяма от другите, някак си особено квадратна, не го очакваш, с голяма греда на тавана, подпряна от три вертикални в средата и други греди, и нишички, и невероятни ъгълчета, каквито архитект може да измисли веднъж на хиляда години. И всичко това, разбира се, унищожено от мебелировката. Над хубавата стара камина имаше порцеланови диви патици. Не можах да го понеса, накарах го да завърже ръцете ми отпред и строших чудовищата.

Това го засегна толкова, колкото и когато го ударих по лицето, задето не ме остави да избягам.

Кара ме да се променям, иска ми се да танцувам около него, да го обърквам и озадачавам, да го заслепявам, да го втрещявам. Толкова е бавен, толкова няма никакво въображение, толкова е безжизнен. Като цинк-бяло. Разбирам, че това е нещо като тирания върху мен. Принуждава ме да ставам друга, различна, да действам. Да се показвам. Омразната тирания на слабите хора. Д. П. го каза веднъж.

Обикновеният човек е проклятието на цивилизацията.

Но той е толкова обикновен, че чак е необикновен.

Прави снимки. Иска да ми направи „портрет“.

И след това, пеперудите му, за които си мисля, че са доста красиви. Да, наистина красиво подредени с малките си крилца изпънати под един и същи ъгъл. И им съчувствах, бедните мъртви пеперуди, мои сестри по нещастие. Най-много се гордееше с едни, които наричаше мутанти!

Долу ме остави да гледам докато прави чай (във външното помещение), и каза нещо нелепо, което ме накара да се разсмея — или да ми се прииска да се разсмея.