Джон Фаулз - Колекционерът

Не зная дали вярвам в Бог. Тогава, в караваната, му се молих като обезумяла, мислех, че ще умра (това доказва обратното , сякаш чувам Д. П. да казва). Но молитвите ме облекчават много.

Всичко е хаотично. Не мога да се съсредоточа. Мислех за толкова много неща, а сега не мога да мисля за нищо.

Но се чувствам по-спокойна. Поне така ми се струва. Като да си правиш сметка колко пари си похарчил и колко са ти останали.

15-ти октомври

Никога не е живял с родителите си, отгледала го е някаква леля. Сякаш я виждам. Слаба жена с бяло лице и противна стисната устичка, със злобни сиви очи, натруфени бежови капели и безкрайно мрънкане за прах и мръсотия. Всичко извън дребния й гаден свят на малката уличка е прах и мръсотия.

Казах му, че търси майката, която никога не е имал, но разбира се, не искаше и да чуе.

Не вярва в Бог. Това ме кара аз да искам да вярвам.

Разказах му за себе си. За М. и Т. с тъничък небрежен глас. Знаеше за М. Предполагам, че целия град знае.

Теорията ми е, че трябва да му избия от главата самочувствието на мъченик.

Времето в затвора. Безкрайното време.

Първата сутрин. Той почука на вратата и изчака десет минути (винаги прави така). Тези десет минути не бяха никак приятни — всичките утешителни мисли, които бях успяла да събера през нощта се изпариха и отново бях сама. Стоях и си мислех, ако го направи, не се съпротивлявай, не се съпротивлявай. Щях да му кажа, прави каквото искаш, но не ме убивай. Не ме убивай, така ще можеш да го направиш пак. Като че ли съм дреха, която може да се изпере. Или неподатлив на износване уред.

Оказа се съвсем различно. Когато влезе, той просто застана пред мен какъвто беше длъгнест, и изведнъж, като го видях без шапка, се сетих кой е. Предполагам, че запомням несъзнателно лицата на хората. Сетих се, че е чиновникът от пристройката на кметството. Баснословната печалба от лотарията. Снимките във вестника. Всички бяхме сигурни, че сме го виждали наоколо.

Опита се да отрече, но се изчерви. Изчервява се от всичко.

Нищо по-лесно от това, да го заставиш да се отбранява. Естественото изражение на лицето му е нещо като „горката наранена душа“. Овче. Не, жирафско. Като длъгнест, сух жираф. Продължих да го засипвам с въпроси, но той не отговаряше. Единственото, което можеше да направи, беше да си даде вид, че нямам право да питам. Като че ли това не е влизало в сметките му.

Никога не е имал нищо общо с момичета. Поне с момичета като мен.

Като бяло цвете в саксия.

Висок е шест фута 7 7 180 см. — Бел.пр. . Осем или девет инча повече от мен. Кльощав е, така че изглежда по-висок, отколкото е. Длъгнест. Ръцете му са прекалено големи, отвратително месести, в бяло и розово. Не са ръце на мъж. Адамова ябълка твърде голяма, китки твърде големи, брадичка твърде голяма, захапана навътре долна устна, червени ръбове на ноздрите. Увеличена трета сливица. Има един от тези смешни, никакви гласове — необразован, мъчещ се да изглежда образован. Непрекъснато се издава. Лицето му е прекалено дълго. Черна коса, без блясък. Чуплива е, започва да оплешивява, груба. Като залепена. Винаги сресана. Всеки път е със спортно сако, спортни панталони и вратовръзка с игла. Дори с копчета за ръкавели.

Той е това, което хората наричат „приятен млад човек“.

Абсолютно безполов (така изглежда).

Държи ръцете си отзад или увиснали край тялото, сякаш няма никаква представа какво да прави с тях. Почтително изчаква да му дам нарежданията си.

Рибешки очи. Наблюдават. Това е всичко. Няма никакво изражение.

Кара ме да ставам капризна. Като недоволна богата клиентка (той — продавач в магазин за платове).

Това е неговата линия. Псевдосмирен. „Толкова съжалявам.“

Сядам, изяждам храната си и чета книга, а той ме гледа. Ако му кажа да си отиде, отива си.

Наблюдавал ме е тайно в продължение на две години. Обичал ме отчаяно, бил много самотен, но знаел, че каквото и да стане, ще бъда „над“ него. Беше ужасно — говореше толкова сковано, винаги казваше нещата по заобиколен начин, непрекъснато трябваше да се оправдава едновременно с това. Стоях и слушах. Не можех да го погледна.

Сърцето му. Изпоплесках целия отвратителен мандаринен килим с повръщано. Когато той свърши с чистенето, останахме мълчаливи. После стана да си върви, а аз се опитах да му кажа, че го разбирам, че няма да кажа на никого, ако ме пусне да си отида вкъщи, но той включи на заден ход. Мъчех се да си дам вид, че го разбирам, че много му съчувствам, но сякаш това го плашеше.