Джон Фаулз - Колекционерът

На следващата сутрин се опитах пак, разбрах името му (зловещо съвпадение! 8 8 Фердинанд и Миранда — герои от „Бурята“ на У. Шекспир. — Бел.пр. ), говорих му много разумно, гледах го и го умолявах, но той отново се изплаши.

На обяд му казах, виждам, че изпитваш срам от постъпката си, още не е много късно. (Когато удариш по съвестта му тя поддава, но изобщо не го боли.) Срам ме е, отвърна; знам, че трябва. Аз му казах, че няма вид на лош човек, а той отговори, че това е първото лошо нещо, което е направил.

Вероятно е така. Но изглежда доста злина е насъбрал досега.

Понякога ми се струва, че се прави на хитър. Опитва се да спечели симпатиите ми, като се преструва, че е във властта на нещо извън него.

Тази нощ опитах да се държа неприлично, дръпнато и като кучка. Той просто изглеждаше по-огорчен от когато и да било. Много умело се прави на огорчен.

Обвива ме с пипалата на огорчението си.

На това, че не е от моята „класа“.

Знам какво съм за него — пеперудата, която винаги е искал да улови. Спомням си (първия път, когато го срещнах), как Д. П. каза, че колекционерите са най-лошите животни от всички. Разбира се, той имаше предвид колекционерите на изкуство. Не го разбрах, помислих, че се опитва да впечатли Карълайн — и мен. Но той е прав. Те са антиживот, антиизкуство, антивсичко.

Пиша в тази ужасна, подобна на нощ тишина, сякаш съм нормална. Но не съм. Толкова ми е зле, толкова ме е страх, толкова съм сама. Самотата е непоносима. Всеки път щом вратата се отвори, ми се иска да се втурна, да хукна навън. Но сега знам, че трябва да пестя опитите си за бягство. Трябва да го надхитря. Да планирам всичко много внимателно.

Да оцелея.

16-ти октомври

Следобед. Сега би трябвало да съм в час по рисуване. Още ли се върти земята? Още ли свети слънцето? Снощи си помислих, че съм умряла. Това е смъртта. Това е адът. В ада сигурно няма други хора. Или има, но само един — такъв, като него. Дяволът сигурно не изглежда дяволски, сигурно е доста привлекателен. И е като него.

Нарисувах го тази сутрин. Исках да уловя лицето му, да илюстрирам тази прилика. Не се получи много добре, но той го поиска. Каза, че ще ми плати ДВЕСТА ЛИРИ. Той е луд.

Аз. Аз съм неговата лудост.

С години е търсил нещо, в което да вложи лудостта си. И накрая ме намери.

Не мога да пиша така, във вакуум. Без да се обръщам към никого. Когато рисувам, винаги си мисля за някого като Д. П., застанал до рамото ми.

Всички родители трябва да са като нашите, тогава сестрите наистина стават сестри. Те трябва да са една за друга това, което сме аз и Мини.

Мила Мини.

Вече съм тук повече от седмица и ми липсваш много. Липсва ми свежия въздух, свежите лица на всички тези хора, които толкова мразех в метрото, свежите неща, които се случваха всеки час, всеки ден, само ако можех тогава да ги видя — имам предвид свежестта им. Най-много ми липсва свежа светлина. Не мога да живея без светлина. Изкуственото осветление — всички линии ме заблуждават — почти ме кара да копнея за тъмнината.

Не ти казах как се опитах да избягам. Не спах цяла нощ, не можех да заспя. Беше толкова задушно, а корема ми — в безпорядък (той полага максимални усилия да готви, но е безнадежден). Казах му, че нещо с леглото не е както трябва и след това просто се обърнах и хукнах. Но не успях да затворя вратата, за да го заключа вътре и той ме хвана във външното помещение. През ключалката успях да зърна дневната светлина.

Той мисли за всичко. Заключва вратата с катинар, така че да стои отворена. Но опитът си струваше. Една ключалка светлина за седем дни. Беше предвидил, че ще се опитам да го залостя вътре.

След това, в продължение на три дни му обръщах гръб и му се цупех. Не се хранех. Спях. Когато бях сигурна, че няма да дойде, ставах, танцувах малко, четях книги и пиех вода. Но не докоснах храната му.

Накрая го накарах да се споразумеем. Условието му беше шест седмици. Преди седем дни, даже шест часа биха ми се сторили прекалено много. Разплаках се. Накарах го да свали на четири седмици. Не съм по-малко ужасена от това, че съм с него. Постепенно научих наизуст всеки инч от тази воняща крипта. Тя започва да ме стяга, чувствам се като зазидан червей. Но четирите седмици не ми се виждат чак толкова много.

Нямам никаква сила, никаква воля, имам запек във всякакъв смисъл.

Мини, вчера ходихме с него горе. Най-напред въздухът — да не си в пространство десет на десет на двайсет (измерих го), да си под звездите, да дишаш чудесния, чудесния, макар че беше влажно и мъгливо, прекрасния въздух.