Джон Фаулз - Колекционерът

— Аз съм ужасно болна. Имам пневмония. Или плеврит. Трябва да повикаш лекар.

Казах, стани и си легни в леглото. След това отидох да й донеса кафе.

Когато се върнах й казах, знаеш, че не си болна, ако имаше пневмония, въобще нямаше да можеш да станеш.

— Нощем не мога да дишам. Имам болки ето тук, мога да лежа само на лявата страна. Моля те, нека си измеря температурата. Сам виж колко е.

Измерих я и беше тридесет и осем и осем, но знаех, че има начини за фалшифициране на температура.

— Толкова е задушно тук.

Има достатъчно въздух, казах. Тя си беше виновна, че беше използвала този трик и преди това.

Както и да е, накарах аптекаря в Люис да ми даде нещо, което той каза, че било много добро за храносмилането, някакви специални противогрипни хапчета и инхалатор. Тя не се отказа от тези неща, когато й ги предложих. Опита се да хапне нещо на вечеря, но не успя, повърна и беше загубила цвета си. Мога да кажа, че сега за първи път имах основания да мисля, че в края на краищата, в тази работа може и да има нещо. Лицето й беше червено, кичури от косата й бяха залепнали от пот по челото, но това можеше и да е умишлено.

Изчистих повръщаното, дадох й лекарствата и тъкмо щях да си тръгвам, когато тя ме спря и ме помоли да седна на леглото близо до нея, за да не трябва да говори силно.

— Мислиш ли, че бих разговаряла с теб, ако не бях наистина много болна? След всичко, което направи?

Ти си го търсеше, казах, това което направих.

— Виждаш, че съм много болна.

Грип е. В Люис има доста случаи.

— Не е грип. Имам пневмония. Ужасно е, не мога да дишам.

Ще ти мине. Тези жълти хапчета ще свършат работа. Аптекарят каза, че са най-добрите.

— Ако не доведеш лекар ще умра. Това ще е убийство.

Казвам ти, че ти няма нищо. Имаш треска. Споменаването на доктора ме направи подозрителен.

— Би ли изтрил лицето ми с кърпата?

Смешно, направих каквото каза и за първи път от дни насам, почувствах жалост към нея. Всъщност, това беше женска работа. Имам предвид, в такива случаи жената има нужда от друга жена, не от мъж. Тя каза, благодаря.

Ще си тръгвам, тогава.

— Не си отивай, ще умра! — Дори се опита да хване ръката ми. Не бъди толкова глупава, казах й аз.

— Трябва да ме чуеш, трябва да ме чуеш! — И изведнъж се разплака отново. Видях как очите й се изпълниха със сълзи и тя някак си мяташе глава от единия до другия край на възглавницата. По това време, както казах, вече изпитвах жалост към нея, така че седнах на леглото, подадох й носна кърпа и й казах, че ако наистина беше болна, щях да повикам доктор. Дори й казах, че още я обичам, че съжалявам, и някои други неща. Но сълзите продължаваха да текат, изглежда не ме слушаше. Дори когато й казах, че изглежда по-добре, отколкото предния ден, което не беше съвсем вярно. Накрая постепенно се успокои, остана известно време със затворени очи и когато помръднах, тя каза: — Ще направиш ли нещо за мен?

Какво? Попитах.

— Моля те да останеш тук и да оставиш вратата за малко отворена, за да влезе чист въздух.

Е, съгласих се, изгасихме лампите, бяхме само на светлината отвън и вентилатора работеше, останах при нея доста време. Започна да диша смешно бързо, като че ли беше тичала по стълби, сякаш се задушаваше, както твърдеше, и на няколко пъти проговори — моля те, недей, каза веднъж, и после името ми, струва ми се, но говореше неясно. Е, усетих, че е заспала и я повиках по име, но не ми отговори и аз излязох, заключих и навих будилника да звънне рано на следващата сутрин. Помислих си, колко лесно заспа, но тогава нямаше как да знам. Помислих си, така е по-добре, хапчетата ще свършат работа, на следващата сутрин ще се оправи, най-лошото ще е минало. Дори си помислих, че е хубаво дето се е разболяла, иначе щяхме да си имаме много неприятности от стария вид.

Искам да кажа, всичко дойде неочаквано. Знам, че това, което направих на следващия ден беше грешка, но дотогава си мислех, че действията ми са за добро и че напълно съм в правото си.

14-ти октомври?

Това е седмата нощ.

Продължавам да мисля едно и също нещо. Ако знаеха. Само ако знаеха!

Да споделя безобразието.

Така че, сега се опитвам да го кажа на този тефтер, който той ми купи днес сутринта. Колко е мил.

Спокойно.

Дълбоко в себе си се чувствам все повече и повече уплашена. Спокойствието е само на повърхността.

Няма гадости, няма сексуални неща. Но погледът му е безумен. Очите му са сиви, със сив помръкнал блясък. Започвам с това, че го наблюдавах през цялото време. Мислех си, че сигурно става дума за секс, и ако се наложеше да застана с гръб към него, правех го така, че да не може да скочи отгоре ми и се ослушвах. Трябваше да знам точно къде в стаята се намира.