Джон Фаулз - Колекционерът

Готово е.

— Хайде тогава. Трябва ли да ме вържеш?

Има само едно нещо, казах. Едно условие.

— Условие? — Лицето й помръкна. Разбра веднага.

Премислих.

— Да? — Очите й наистина пламтяха.

Трябва да ти направя няколко снимки.

— На мен? Но нали направи много!

Не са такива, каквито искам.

— Не разбирам. — Виждах, че разбира.

Искам да те снимам, както беше онази нощ.

Тя седна на ръба на леглото.

— Продължавай.

И искам да си даваш вид, че ти харесва да позираш, казах аз. Ще правиш както ти кажа.

Седеше, без да каже дума. Мислех си, че поне ще се ядоса, а тя само си бършеше носа.

— Ако го направя?

Ще спазя споразумението ни, казах аз. Трябва да се застраховам. Искам да ти направя такива снимки, от които да се срамуваш, ако ги види някой друг.

— Искаш да кажеш, че трябва да позирам за неприлични снимки, така че ако избягам, да не смея да кажа на полицията за теб?

Това е идеята, казах аз. Но не неприлични. Просто снимки, които не би искала да се публикуват. Художествени снимки.

— Не.

Искам само това, което направи онази нощ, без аз да те карам.

— Не, не, не.

Знам играта ти, казах аз.

— Тогава сгреших. Направих го, защото бях отчаяна, защото между нас няма нищо освен злоба, подозрителност и омраза. Това, което искаш сега, е различно. То е долно.

Не виждам разликата.

Тя стана и отиде до стената.

Веднъж го направи, би могла да го направиш пак.

— Боже! Като че ли съм попаднала в лудница! — Тя огледа стаята сякаш мен ме нямаше, сякаш я слушаше някой друг, сякаш се канеше да срути стената.

Или ще го направиш, или няма да излезеш от тук. Няма да се разхождаш отвън. Няма да има баня. Няма да има нищо.

Казах й, за малко щеше да ме измамиш, в главата ти има само едно — как да се измъкнеш от тук и да насъскаш полицията срещу мен.

Ти не си нищо повече от обикновена улична жена, продължих аз. Преди те уважавах, защото мислех, че си над това, което направи. Че не си като останалите. Но си съвсем същата. Готова на всякакво отвратително нещо, за да постигнеш своето.

— Престани! — извика тя.

Бих могъл да си купя много по-опитна от теб, в Лондон. Когато си поискам. Да правя с нея каквото ми хрумне.

— Отвратително, гадно, перверзно копеле!

Продължавай, казах аз, този език ти подхожда.

— Ти нарушаваш всички нормални човешки закони, всички нормални човешки взаимоотношения, всички нормални човешки неща, които могат да съществуват между моя и твоя пол!

Присмял се хърбел на щърбел, казах аз. Ти сама се съблече, ти го искаше. Сега си го получи.

— Вън! Махай се!

Беше истински писък.

Да или не, попитах аз.

Тя се обърна, взе шише мастило от масата и го запокити по мен.

Така че, това е. Аз излязох и заключих. Не й занесох вечеря, оставих я да кара на стомашни сокове. Изядох пилето, което бях купил за всеки случай, изпих част от шампанското и излях останалото в мивката.

Чувствах се щастлив, не мога да го обясня, преди чувствах, че съм слаб, а сега си и връщах за всички неща, които е казала или е помислила за мен. Разхождах се горе, надникнах в стаята й и наистина ми стана смешно, като си я представих долу в избата — щеше да си остане там, както и да го увърта, и макар че в началото не заслужаваше такова нещо, сега вече така й се падаше. Имах истински основания да я науча кое какво е.

Е, най-накрая си легнах, разгледах предишните снимки и някои книжки, хрумнаха ми разни неща. Имаше една, със заглавие „Обувки“, с много интересни фотографии на момичета, преди всичко краката им, обути с обувки, отделно само обувки и колани, и бяха наистина необикновени снимки, артистични.

Обаче, когато слязох долу на следващата сутрин, бях много изненадан, почуках и изчаках както обикновено преди да вляза, а когато влязох, я заварих още в леглото, беше заспала с дрехите, само под горното одеяло и за миг ми се стори, че не знае къде е и кой съм аз. Аз стоях и чаках да се нахвърли срещу мен, но тя само седна на ръба на леглото и сложи ръце в скута си, сякаш всичко беше някакъв кошмар и не можеше да се събуди.

Изкашля се. Звучеше гръдно. Изглеждаше наистина зле.

Така че, реших да не казвам нищо, а само й оставих закуската. Тя изпи кафето и изяде овесените ядки, неяденето се отлагаше за по-късно, после отново застана в същата поза, с глава, подпряна на ръцете. Знаех играта й, искаше да ме накара да я съжаля. Изглеждаше истински съсипана, но предположих, че е поза, за да ме накара да падна на колене и да я помоля за прошка, или друга някоя глупост.