Джон Фаулз - Колекционерът

Сила. Това е толкова реално сега.

Знам, че водородната бомба е нещо лошо. Но да си така слаб вече също ми се струва лошо.

Ще ми се да знаех джудо. Бих могла да го накарам да плаче за милост.

Тази крипта е толкова задушна, стените ме притискат, ослушвам се за стъпките му докато пиша, мислите, които ми идват са като лоши рисунки. Трябва да бъдат скъсани веднага.

Опитай, опитай, опитай да избягаш!

Само за това мисля.

Странно нещо. Той ме омагьосва. Чувствам най-дълбоко презрение и ненавист към него, не мога да понасям тази стая, всеки би подивял от ужас. Усещам как би изглеждал този див ужас.

Как може да ме обича? Как можеш да обичаш някого, когото не познаваш?

Той отчаяно се мъчи да ми достави удоволствие. Но сигурно такива са всички луди. Те не са се смахнали умишлено, те сигурно също се шокират, ако, в края на краищата, извършат нещо ужасно.

Едва през последните един-два дни мога да говоря за него по този начин.

Пътуването насам с караваната беше кошмар. Исках да повърна, а се страхувах да не се задуша от превръзката. И след това повърнах. Мислех, че ще ме завлече в някакъв гъсталак, ще ме изнасили и ще ме убие. Когато караваната спря, бях сигурна, че точно това ще стане, мисля, че заради това и повърнах. Не само от гадния хлороформ. (Непрекъснато си спомнях мрачните истории на Пени Лестър от пансиона, за това как майка й оцеляла, когато я изнасилили японците, казвах си, не се съпротивлявай, не се съпротивлявай. И освен това, някой в „Лейдимонт“ ми беше казал, че могат да те изнасилят най-малко двама мъже. Жени, които се оставят да бъдат изнасилени от един мъж, искат да бъдат изнасилени.) Сега знам, че не това иска той. Би използвал хлороформа или нещо друго такова. Но онази първа нощ си повтарях, не се съпротивлявай, не се съпротивлявай.

Бях благодарна, че съм жива. Ужасен страхливец съм, не искам да умра, толкова страстно обичам живота. До сега не съм знаела, колко много съм искала да живея. Ако някога се измъкна оттук, никога вече няма да бъда същата.

Не ме интересува какво ще стане. Стига само да остана жива.

И всички тези ужасни, неописуеми неща, които би могъл да направи.

Навсякъде търсих някакво сечиво, но няма нищо, което да върши работа, дори и да имах нужната сила и умение. Всяка вечер подпирам един стол до желязната врата, така че, поне да разбера, ако се опита да влезе, без да го чуя.

Ужасни, примитивни умивалник и тоалетна.

Голяма, гладка врата. Няма ключалка. Няма нищо.

Тишината. Сега свикнах малко повече с нея. Но е кошмарно . Не се чува никакъв звук. Кара ме да се чувствам, сякаш вечно чакам.

Жива. Жива така, както смъртта е жива.

Сбирката книги за изкуството. Струват близо петдесет лири, пресметнах ги. Първата нощ изведнъж ми проблесна, че са тук заради мен. Че в края на краищата не съм случайна жертва.

После чекмеджетата. Пълни с дрехи — блузи, поли, рокли, цветни чорапи, необикновен набор долно бельо, ала „уикенд в Париж“, нощници. Видях, че са горе-долу моят размер. Малко по-големи, но той казва, че ме е виждал да нося тези цветове.

Всичко в живота ми изглеждаше чудесно. Появи се Д. П. Но дори и то беше странно. Вълнуващо, вълнуващо.

После това.

Поспах малко на запалена лампа, върху завивките. Щеше ми се да пийна нещо, но си помислих, че може да ми сложи някакъв опиат. Все още не съм сигурна дали няма да ми забърка нещо в храната.

Преди седем дни. Сякаш са седем седмици.

Изглеждаше толкова невинен и разтревожен, когато ме спря. Каза, че е блъснал куче. Помислих, че би могло да е Мисти. Такъв мъж никога не можеш да заподозреш. От най-невълчия тип.

Като падане оттатък края на света. Изведнъж се оказва, че светът има край.

Всяка вечер правя нещо, което не съм правила от години. Лежа и се моля. Не коленича, знам, че Бог презира коленичещите. Лежа и го моля да утеши М. и Т. и Мини, и Карълайн, която сигурно се чувства много виновна, и всички останали, които дори би било добре да страдат заради мен (или заради който и да било друг). Като Пиърс и Антоанет. Моля го да облекчи този кошмар, в чиито лапи съм попаднала. Моля го да ми помогне. Да не позволи да ме изнасилят, да се гаврят с мен или да ме убият. Моля го за светлина.

Буквално. Дневна светлина.

Не мога да понасям абсолютната тъмнина. Купил ми е нощни лампи. Когато спя оставям една да свети до главата ми. Преди оставях голямата.

Събуждането е най-лошото. Събуждам се и за миг си мисля, че съм си вкъщи или у Карълайн. След това идва ударът.