Джон Фаулз - Колекционерът

Тя никога не разбра за това.

Е, на следващата сутрин слязох долу и сякаш нищо не се беше случило. Не обели и дума за предишната вечер, аз също. Занесох й закуската, тя каза, че не иска нищо от Люис, излезе да се поразходи малко във външната изба, след това я заключих и си отидох. Малко поспах. Тази вечер беше по-различна.

— Искам да говоря с теб.

Да, казах аз.

— Опитах всичко. Остава само още едно нещо. Ще спра да се храня отново. Няма да се храня, докато не ме пуснеш да си отида.

Благодаря, че ме предупреди.

— Освен, ако…

О, значи има и освен, казах аз.

— Освен, ако не се споразумеем.

Изглежда изчакваше. Още не съм чул за какво става дума, казах.

— Готова съм да приема, че няма да ме освободиш веднага. Но не мога да стоя тук повече. Искам да ме държиш горе. Искам дневна светлина и чист въздух.

Само това.

— Само това.

И още от тази вечер, предполагам?

— Много скоро.

И сигурно ще поискаш да доведа дърводелците, бояджиите и така нататък?

Тогава въздъхна. Започна да разбира какво й говоря.

Не бъди такъв. Моля те не бъди такъв. — Изгледа ме чудновато. — Целият този сарказъм. Не исках да те засегна.

Нямаше полза, тя беше убила всичко романтично, беше заприличала на всички други жени, повече не я уважавах, не беше останало нищо, достойно за уважение. Знаех номерата й. Ако отидеше горе, все едно че си е отишла от мен.

И все пак, тази работа с неяденето никак не ми харесваше, така че реших да печеля време.

Колко скоро, попитах.

— Можеш да ме държиш в една от спалните. Можеш да сложиш решетки или дъски, да я заключиш. Бих могла да спя там. После би могъл да ме държиш със завързани ръце и уста до някой отворен прозорец. Не искам нищо повече.

Нищо повече. А какво ще си помислят хората като видят заковани прозорци навсякъде?

— По-скоро ще умра от глад, но няма да стоя тук. Окови ме във вериги, ако щеш, само че горе. Каквото решиш. Само искам да съм на въздух и да виждам дневната светлина.

Ще помисля за това.

— Не. Искам да ми кажеш сега.

Забравяш кой командва тук.

— Сега.

Не мога да кажа сега. Трябва да го обмисля.

— Добре. Утре сутринта. Или ще ме заведеш горе, или няма да докосна никаква храна. И това ще е равносилно на убийство.

Наистина изглеждаше зла и гадна. Аз се обърнах и излязох.

Премислих всичко това тази нощ. Знаех, че ми е необходимо време, трябваше да се преструвам, че ще го направя. Да имитирам деятелност, както казват.

Другото, за което мислих, беше какво да направя, когато настъпи момента.

На следващата сутрин слязох при нея, казах й, че съм обмислил нещата, виждам, че е права, разгледал съм въпроса и така нататък — една стая може да бъде приспособена, но ще ми трябва седмица. Мислех, че ще започне да се цупи, но каза, че е окей.

— Но ако е само поредното отлагане, ще спра да ям, нали знаеш това?

Ще започна утре. Ще трябват дъски и специални решетки. Може да мине малко време докато ги намеря.

Тя ми хвърли стария изпитателен поглед, но аз само взех кофата й, за да я изнеса.

След това всичко тръгна добре, само дето през цялото време се преструвах. Не говорехме много, но тя не беше дръпната. Една вечер пожела да се изкъпе и да види стаята, която подготвям, и докъде съм стигнал. Е, знаех, че ще се стигне до това, затова бях взел някакви дъски и ги бях разхвърлял, сякаш сериозно съм се заловил за работа по прозореца (беше на задната страна). Каза, че иска вътре да има един от старите люлеещи се столове (съвсем като едно време — искаше от мен неща, а аз й ги набавях), който купих на следващия ден и свалих долу, за да й го покажа. Не пожела да й го оставя в избата, така че отново го качих. Каза, че не желае нищо от долу (от мебелите), да се мести горе. Беше много лесно. След като видя стаята и дупките за винтовете, тя наистина си помисли, че ще се размекна и ще тръгна по свирката й.

Идеята беше да се качим за вечеря горе, аз да я оставя да спи в стаята, а на сутринта за първи път от толкова време, да види дневната светлина.

Понякога ставаше много весела. Трябваше да се смея. Да, казвам „смях“, но когато дойде денят, бях също така и нервен.

Първото нещо, което ми каза, когато слязох долу в шест, беше, че е хванала моята настинка. Бях се заразил при бръснаря в Люис.

Тя беше цъфнала от щастие и се разпореждаше. Разбира се, вътрешно ми се присмиваше. Само че смехът този път щеше да е за нейна сметка.

— Тези са нещата ми за тази нощ. Другите можеш да каниш утре. Готово ли е? — Вече ме попита веднъж на обяд и й казах, че е готово.