Джон Фаулз - Колекционерът

К. Това не доказва, че си права.

М. Това е отчаяние, заради липсата на (лъжа, не казах всичките тези неща — но наред с това, което наистина съм казала, ще напиша и това, което съм искала да кажа) чувства, на любов, на разум в тоя свят. Отчаяние, че някой може дори да си помисли да пусне бомба, или да нареди да бъде пусната. Отчаяние, че на толкова малко от нас изобщо им пука. Отчаяние, че в този свят има толкова бруталност и безразличие. Отчаяние, че съвсем нормални млади мъже могат да станат зли и порочни, само защото са спечелили много пари. И след това да направят това, което ти направи на мен.

К. Знаех си, че ще стигнеш до това.

М. Да, ти си част от всичко. Всичко свободно и прилично на този свят, бива затваряно в гадни тъмни килии от хора-зверове, на които не им пука.

К. Познат ми е твоят тип. Мислите, че целият цъфнал и вързал свят трябва така да се устрои, че всичко да става както на вас ви харесва.

М. Не бъди толкова тъп.

К. В армията бях редник. Ти нищо не можеш да ми кажеш. Тези като мен просто вършат това, което им се нареди (наистина беше твърде възбуден, по неговите норми) и си правят сметката, ако не са в състояние да го извършат.

М. Не си дорасъл още до себе си. Сега си богат. Въобще няма за какво да се обиждаш.

К. Парите не са всичко.

М. Вече никой не може да ти нарежда какво да правиш.

К. Въобще не ме разбираш.

М. Напротив, разбирам те отлично. Знам, че не си грубиян. Но дълбоко вътре се чувстваш така. Мразиш да си нечие куче, мразиш, че не можеш да се изразиш както трябва. Грубияните могат да трошат предмети, да беснеят, а ти само стоиш и се цупиш. Казваш, не мога да помогна на света. Няма да направя и най-малката добрина за човечеството. Просто ще мисля за себе си, а човечеството ако ще да стане на яхния. (Беше като непрекъснат порой от шамари — почти трепваше след всеки.) Каква е ползата от парите, ако не се вкарат в действие? Разбираш ли за какво ти говоря?

К. Да.

М. Е?

К. О… ти си права. Както винаги.

М. Пак ли си саркастичен?

К. Ти си като леля ми Ани. Непрекъснато говори за поведението на хората в наши дни. Че не ги интересува и така нататък.

М. Струва ми се смяташ, че е правилно да грешиш.

К. Искаш ли си чая?

М. (свръхчовешко усилие) Слушай, в името на спора, ще кажем, че колкото и много да се опитваш да направиш добро в обществото, всъщност никога няма да успееш. Това е нелепо, но няма значение. Но оставаш ти. Аз не смятам, че Кампанията за ядрено разоръжаване има големи шансове, наистина да повлияе на правителството. Това е едно от първите неща, с които трябва да се примириш. Но продължаваме, за да запазим самоуважението си, да покажем на себе си, един на друг и една на друга, не все пак не сме безразлични. И да покажем на останалите хора — мързеливите, нацупените, безнадеждните като теб, че все пак някой е загрижен за това. Искаме да ви накараме да се засрамите и да се замислите, да се размърдате. (Тишина. Аз изкрещях.) Кажи нещо!

К. Знам, че е лошо.

М. Тогава направи нещо! (Изцъкли се срещу мен, сякаш му казах да преплува Атлантика.) Слушай. Веднъж мой приятел отиде с група демонстранти пред една американска военновъздушна база в Есекс. Чувал ли си за такива неща? Спрели ги пред портала, естествено, след малко излязъл сержант и заговорил с тях, започнали да спорят и скоро се разгорещили доста, защото сержантът смятал, че американците са като средновековни рицари и са дошли тук, за да спасят изпадналата в беда принцеса. Бомбардировачите били абсолютно необходими — и така нататък. Постепенно както спорели, разбрали, че сержантът им харесва. Защото вярвал толкова твърдо и искрено във възгледите си. Не само моят приятел. След това всички се съгласили, че е така. Единственото, което има значение е, да чувстваш и да живееш, така както си убеден, че трябва — стига да вярваш в нещо повече от собственото си благополучие. Приятелят ми каза, че се е чувствал много по-близо до този американец, отколкото до всички нахилени идиоти, покрай които са минали на път за там. То е като футбола. Двете страни искат да победят, дори могат да се мразят, като противници, но ако някой дойде и им каже, че футболът е тъпо нещо и не си струва да се играе, те ще изпитват еднакви чувства. Чувствата са важното нещо. Не разбираш ли?

К. Мислех, че говорим за водородната бомба.

М. Върви си. Уморяваш ме. Ти си като море от памук.

К. (Стана незабавно.) Харесва ми да слушам, когато говориш. Мисля върху това, което казваш.