Джон Фаулз - Колекционерът

Свиня.

Черният хайвер е прекрасен.

Изкъпах се още веднъж. Не посмя да откаже — мисли си, предполагам, че „дамите“ се строполяват мъртви на земята, ако не се изкъпят когато пожелаят.

Пуснах бележка в тоалетната. Малко пластмасово шишенце, увито с около метър червена панделка. Надявам се тя да се развие и някой да го забележи. Някъде. Някога. Би трябвало да намерят къщата съвсем лесно. Той постъпи глупаво, като ми каза за годината над вратата. Трябваше да завърша бележката с: ТОВА НЕ Е ШЕГА. Ужасно трудно е, да го напишеш така, че да не звучи като глупашка шега. И добавих, че всеки, който се обади на Т. ще получи двадесет и пет лири. Ще пускам по една бутилка в морето (м-м-м), всеки път, когато се къпя.

Махнал е всички медни орнаменти по стълбите и площадката. И ужасните пурпурно-оранжево-синьозелени картини на рибарски селища. Горката къща въздиша от облекчение.

Харесва ми горе. По-близо е до свободата. Всичко е залостено. Всички прозорци на предната фасада имат вътрешни кепенци. Другите са заключени с катинари, (Тази вечер минаха две коли, но шосето вероятно не е много оживено.)

Също така, започнах да го образовам. Тази вечер в салона (бях със завързани ръце, разбира се), разгледахме албум с репродукции. Няма собствен ум. Струва ми се, че не слуша и през половината от времето. Мисли за това, че седи близо до мен и е напрегнат. Притеснява се да не би да ме докосне. Не знам дали е сексуално или го е страх да не направя някой трик. Когато все пак се замисли за картините, приема всичко, което му кажа. Ако му кажа: „Давид на Микеланджело е тиган“, ще каже: „Разбирам“.

Такива хора! Трябва да съм седяла до тях в метрото, да съм се разминавала с тях на улицата, разбира се, чувала съм какво си говорят и знаех, че съществуват. Но някак си, не исках да повярвам. Изглеждаше ми невъзможно.

Диалог. Той седеше неподвижно и лицето му изразяваше нещо като: „колко чудесно е изкуството!“ (Заради мен, разбира се, не защото мисли така.)

М. Знаеш ли кое е странното в тази къща? В нея няма никакви книги. Освен тези, които си купил заради мен.

К. Горе има няколко.

М. За пеперуди.

К. Има и други.

М. Няколко гадни криминалета. Никога ли не четеш истински книги — каквито трябва? (Тишина.) Книги за важни неща, написани от хора, които наистина чувстват живота. Не просто боклуци, с които да убиеш времето във влака. Книги.

К. Повече ми харесват леките романи. (Напомня ми боксьор. Ще ти се да падне в нокаут.)

М. Можеш и бездруго да прочетеш „Спасителят в ръжта“. Почти съм я свършила. Знаеш ли, че съм я чела два пъти, а съм с пет години по-млада от теб?

К. Ще я прочета.

М. Това не е наказание.

К. Погледнах я преди да ти я донеса.

М. И не ти хареса.

К. Ще я опитам.

М. Гади ми се от тебе.

После тишина. Чувствах се нереално — сякаш беше пиеса и аз съм забравила кой точно съм в нея.

По-рано днес го попитах защо събира пеперуди.

К. Срещам се с по-приятни хора.

М. Не може да ги събираш само заради това.

К. Имах един учител. Когато бях малък. Той ми показа как. Не знаеше много. Още ги поставяше по стария начин. (Това има нещо общо с ъгъла на крилата. При „модерния“ начин, те се слагат под прав ъгъл.) И чичо ми. Той се интересуваше от природата. Винаги ми е помагал.

М. Изглежда е бил приятен човек.

К. Хората, които се интересуват от природата винаги са приятни. Да вземем например секция „Бръмбари“, както я наричаме. Това е Ентомологичната секция на Природонаучното общество в нашия град. Приемат те такъв, какъвто си. Не те гледат надменно. Нищо такова.

М. Не всички са приятни. (Но той не разбра.)

К. Имаш предвид снобите. Само че повечето са каквито аз казвам. По-приятен тип хора, отколкото ти… отколкото аз срещам… съм срещал по обикновения начин.

М. Приятелите ти не ти ли се смееха? Не го ли смятаха за лигава работа?

К. Нямах никакви приятели. Това бяха просто хора, с които работех. (След малко каза, че са имали своите глупави шеги.)

М. Какви например?

К. Просто глупави шеги.

Не продължих. Понякога изпитвам непреодолимо желание да достигна до дъното му, да изровя от там нещата, за които не иска да говори. Но това е лошо. Звучи сякаш се интересувам от него и неговия подмокрен, мизерен, не на себе си живот.

Когато използваш думите. Празнините. Начинът, по който Калибан седи приведено-вдървен — защо? Притеснение? За да може да скочи след мен, ако хукна? Мога да го нарисувам. Мога да нарисувам лицето и изражението му, но думите са толкова употребявани. Употребявани са за да опишат много, съвсем различни неща и хора. Пиша „Той се усмихна“. Какво означава това? Нищо повече от плакат за детска градина, на който има ряпа с усмивка като луна. Но ако нарисувам усмивката му…