Джон Фаулз - Колекционерът

Карълайн и М. притежават всички качества, които ненавиждам у другите жени. С дни след това чувствах някакво отчаяние при мисълта, колко ли от скапаната им претенциозна кръв съм наследила. Разбира се, понякога харесвам Карълайн. Енергичността й. Ентусиазмът й. Любезността й. И след всичко това — тази претенциозност, която е толкова отвратителна наред с истинските добри качества — е, по-добре е от нищо. Смятах я за някакво чудо, когато ни гостуваше. Някога ми харесваше да живея при нея. Тя ме подкрепи, когато у дома избухна великата семейна война относно бъдещето ми. Всичко това продължи докато поживях известно време с нея и я разбрах. Пораснах. (Аз съм Твърдоглавата Млада Жена.)

Тогава, една седмица по-късно, се качих на ескалатора в метрото и той беше единственият човек наоколо. Казах „здравейте“, прекалено весело. Отново се изчервих. Той само кимна, сякаш не му се говореше и тогава, най-долу (от суетност, не мога да понасям да ме слагат в един кюп с Карълайн), казах, съжалявам, че леля ми каза това в „Кенуд“.

Той отговори, тя винаги ме ядосва. Знаех, че не иска да приказва за това. Когато се запътихме към пероните, аз добавих, тя се страхува да не изглежда изостанала от времето.

А ти? — и ми се усмихна с една от сухите си малки усмивки. Помислих си, не му харесва да си играя на „ние“ срещу „нея“.

Минахме покрай един филмов афиш и той каза, това е хубав филм. Гледала ли си го? Гледай го.

Когато излязохме на перона, той подметна, мини да ме видиш някой ден, но остави скапаната си леля вкъщи. И се усмихна. Малка, заразителна, дяволита усмивка. Не като за възрастта му. Въобще не. След това се отдалечи. Така сам. Така безразличен.

И отидох да го видя. Една неделна сутрин. Изненада се. Трябваше да стоя двадесет минути без да говоря. С него и с чудатата му индийска музика. Той се върна веднага на канапето и се излегна със затворени очи, сякаш не е трябвало да идвам и аз почувствах, че наистина не е трябвало (особено без да кажа на Карълайн) и също така подозирах, че в действителност неговото беше малко прекалено, поза. Не можех да се отпусна. Накрая ме попита за мен, рязко, сякаш силно се отегчаваше. И аз глупашки се опитах да го впечатля. Да направя това, което не трябваше. Да се покажа. Продължавах да си мисля, че всъщност не е искал да отивам при него.

Изведнъж ме прекъсна, разведе ме из стаята и ме накара да видя разни неща.

Ателието му. Най-красивото. В него винаги се чувствам щастлива. Всичко е в хармония. Всичко изразява само него (не е умишлено — той мрази „вътрешния дизайн“, дрънкулките и списанието „Вог“). Той е във всичко. Тоанет, с глупавите й женски идеи за строг добър вкус, взети от „Дом и градина“, казва че е „претрупано“. Бих могла да й отхапя главата. Чувството, че някой живее през целия си живот вътре, работи вътре, мисли вътре — това е то.

И тогава омекнахме. Престанах да се мъча да изглеждам умна.

Показа ми как постига ефекта си на „мараня“. Грундове, гваш. Всичките малки, саморъчно направени инструменти.

Дойдоха някакви негови приятели — Барбър и Франсис Крюкшанк. Това е Миранда Грей, не мога да понасям леля й, изрече той на един дъх и те се разсмяха, бяха стари приятели. Исках да си отида. Но те щяха да ходят на разходка, бяха дошли, за да го накарат да тръгне с тях и предложиха да отида и аз. Барбър Крюкшанк го поиска; за мен имаше специален прелъстителен поглед.

Ами ако ни види леля, попита Д. П. Барбър има най-мръсната репутация в цял Корнуол.

Тя ми е леля, възразих аз, не дуня.

Така че, всички отидохме в кръчмата „Долината на здравето“ и след това в „Кенуд“. Франсис ми разказа за живота им в Корнуол и за първи път почувствах, че съм сред хора от по-стара генерация, които разбирам, истински хора. И в същото време нямаше как да не забележа, че Барбър беше малко нещо фалшив. Всичките тези смешни злобни историйки. Докато Д. П. беше този, който ни въвеждаше в сериозните неща. Не искам да кажа, че не беше весел. Просто има тази странна способност да се хвърля право в това, което има значение. Веднъж, когато беше отишъл, за да вземе напитки, Барбър ме попита откога го познавам. След това каза, как ми се иска да бях срещнал някой като Д. П. когато бях студент. А тихата, дребничка Франсис добави, за нас той е най-чудесният човек. Един от малкото. Тя не обясни кои „малко“, но знаех какво има предвид.

В „Кенуд“ Д. П. поиска да се разделим. Заведе ме право пред онзи „Рембранд“ и заговори за него, без да понижава глас, а аз проявих невзрачието да се притесня, защото някакви други хора ни гледаха. Помислих си, че сигурно приличаме на баща и дъщеря. Разказа ми цялата история на картината, какво вероятно е чувствал Рембранд по онова време, какво се е опитвал да каже, как го е казал. Като че ли аз не знаех нищо за изкуството. Като че ли се мъчеше да ме отърве от цял облак грешни представи, с които вероятно е пълна главата ми.