Джон Фаулз - Колекционерът

Фотография.

Налага се да прибегнеш до Париж или някъде другаде в чужбина, защото в Англия има толкова малко надежда. Но трябва да се заставиш да приемеш истината — Париж винаги е бягство надолу (по думите на Д. П.) — не казвам нищо срещу Париж, но трябва да се изправиш лице в лице срещу Англия, срещу апатията, която я е обзела (всичко това са думи и мисли на Д. П.) и срещу тежестта на английския калибанизъм.

И хора като Мур и Съдърланд 22 22 Хенри Мур — най-известният английски скулптор на 20-ти век. Греъм Съдърланд — английски художник. — Бел.ред. , които са се борили да бъдат английски художници в Англия, са истински светци. Като Констабъл, Палмър и Блейк 23 23 Джон Констабъл (1776–1837 г.) английски художник, заедно с Търнър, един от най-добрите английски пейзажисти. Самюъл Палър (1805–1881 г.) — английски художник. Уилям Блейк (1757–1827 г.) английски художник и писател. — Бел.ред. .

Още нещо казах на Калибан онзи ден — слушахме джаз — попитах го, не ти ли движи това? А той отговори, кое, колата ли? Казах му, че е толкова задръстен, та чак не мога да повярвам. О, това ли имаш предвид? Загря той.

Като дъжд. Безкраен ужасяващ дъжд. Убиец на цветове.

Забравих да опиша кошмара, който сънувах снощи. Изглежда се явяват винаги призори, струва ми се, заради задушния въздух в стаята, след като съм била заключена в нея цялата нощ. (Облекчението — когато дойде той и остави вратата отворена, а вентилаторът работи. Поисках да ме пусне веднага във външното помещение, за да подишам, но той както винаги ме накара да изчакам докато закуся. Тъй като си помислих, че не би ме пуснал на половинчасовата разходка по-късно сутринта, ако изляза по-рано, не възразявам.)

Сънят беше такъв. Бях нарисувала картина. Не помня точно каква, но бях много доволна. Беше у дома. Излязох навън и докато се разхождах почувствах, че нещо не е наред. Трябваше да се прибера. Когато се втурнах в стаята си, М. седеше до разтегателната маса (Мини беше до стената — имаше уплашен вид, мисля, че и Д. П. беше там, а и други хора, поради някаква странна причина), а картината беше накъсана на ленти — дълги ивици платно. М. удряше плота на масата с градинската ножица и видях, че е побеляла от яд. И аз почувствах същото. Най-безумен гняв и омраза.

Тогава се събудих. Никога не съм се ядосвала толкова на М. — дори в деня, когато се беше напила и ме удари пред очите на омразния Питър Гетсби. Спомням си как стоях с пламнала от шамара буза и чувствах срам, гняв, страх, всичко… освен жалост към нея. Отидох, седнах до леглото й, взех ръката й, оставих я да се наплаче, простих й, оправдахме постъпката й с татко и Мини. Но този сън изглеждаше толкова истински, толкова ужасно естествен.

Приех факта, че се опитва да ми попречи да стана художник. Родителите никога не разбират правилно децата си (не, аз ще разбирам моите), знаех, че е трябвало да бъда момче и хирург, какъвто горкият татко не е успял да стане. Сега, наред идва Кармен. Искам да кажа, простила съм им, задето противопоставяха своите амбиции на моята. Победих, така че трябва да простя.

Но тази омраза в съня. Беше съвсем истинска.

Не знам как да се очистя от нея. Ако можех да кажа на Д. П. Но разполагам само с хлъзгавото стържене на молива по хартията. Никой, които не е живял в тъмница, не би могъл да разбере колко абсолютна е тишината тук, долу. Никакъв шум, освен ако не го направя аз. Чувствам се близо до самата смърт. Погребана. Никакъв външен звук, който да ми помогне да живея. Често пускам плочи. Не за да слушам музика, а за да чуя нещо .

Нерядко имам странно усещане. Струва ми се, че съм оглушала. Трябва да произведа някакъв звук, за да докажа, че не съм. Прокашлям се, за да се уверя, че всичко е нормално. Като малкото момиченце, което са намерили в развалините на Хирошима. Всичко наоколо е мъртво; то пее на куклата си.

25-ти октомври

Трябва, трябва, трябва да избягам.

Днес мислих за това с часове. Безумни идеи. Той е толкова хитър, невероятно. Не прави нито една глупост.

Налага се да създавам впечатление, че никога вече няма да се опитвам да избягам. Но от друга страна не трябва да спирам опитите, това е проблемът. Трябва да ги разредя. А всеки ден тука, е като седмица навън.

Да опитвам със сила е безполезно. Трябва с хитрост.

Когато съм лице в лице, не бих могла да използвам насилие. Само мисълта кара коленете ми да треперят. Спомням си как веднъж, като скитахме с Доналд в Ийст Енд, след като бяхме в Уайтчапъл, видяхме група гамени, наобиколили две индийки на средна възраст. Прекосихме улицата, призля ми. Гамените ги тормозеха, викаха, дразнеха, обиждаха и ги дърпаха от тротоара на платното. Доналд каза, какво можем да направим; направихме се, че не ни интересува и бързо отминахме. Но това беше долно, тяхното насилие и нашия страх от него. Ако Калибан дойдеше при мен сега и ми подадеше ръжена, не бих могла да го ударя.