Джон Фаулз - Колекционерът

Знаех, че е глупаво, още докато говорех. Екзалтирано. Той не каза нищо, само гледаше пода.

Сега е твой ред да ми кажеш приказка, подканих го аз.

А той каза, обичам те.

И, да, тогава той имаше повече достойнство от мен, аз се чувствах малка, злобна. Винаги подиграваща се, винаги язвителна, изпълнена с неприкрита омраза. Смешно, седяхме мълчаливо един срещу друг и ме обзе едно чувство, нещо, което бях усещала един или два пъти преди това, една особена близост — не любов или привличане, не и съчувствие, в никакъв случай. По-скоро усещането за свързани съдби. Сякаш бяхме претърпели корабокрушение и бяхме сами на остров — или сал — заедно.

Чувствам и тъгата на неговия живот, ужасно е. А също така, на живота на скапаната му леля, братовчедка му и роднините им в Австралия. Цялото му непоносимо, тъпо, безнадеждно тегло. Като рисунките на Хенри Мур, изобразяващи хора в метрото по време на бомбардировките. Хора, които никога няма да виждат, да чувстват, да танцуват, да рисуват, да плачат, когато слушат музика, няма да чувстват света, западния вятър. Никога няма да бъдат, в истинския смисъл.

Само тези две думи, изречени и почувствани, обичам те.

Без никаква надежда. Каза ги, както би казал, болен съм от рак.

Неговата вълшебна приказка.

31-ви октомври

Нищо. Тази вечер го психоанализирах.

Така вцепенено седеше до мен.

Гледахме гравюрите на Гоя. Може би заради самите гравюри, но той седеше, а на мен ми се струваше, че всъщност не ги гледа. А само мисли, че е толкова близо до мен.

Задръжките му. Абсурдно е. Говорех му, сякаш не е никакъв проблем да стане нормален. Сякаш не беше маниакът, който ме държи затворена. А приятен млад човек, който има нужда веселата му приятелка леко да му се скара.

Това е, защото не виждам никой друг. Той става нормата. Забравям как се сравнява.

Един друг път с Д. П. Беше скоро след ледения душ (това, което каза, за работите ми). Една вечер бях неспокойна. Отидох до тях. Около десет. Беше по халат.

Тъкмо си лягах, каза ми.

Исках да послушам малко музика, казах му аз. Но ще си отида. Не си отидох.

Късно е, каза той.

Потисната съм. Беше такъв гаден ден, а Карълайн се държа толкова глупаво на вечеря.

Той ме пусна да се кача горе, сложи ме да седна на кушетката, загаси лампите и през прозорците нахлу луната. Падаше на краката и на скута ми, през капандурата, прекрасна, бавна, сребърна луна. Плуваща. А той седеше на креслото в другия край на стаята, в сенките.

Музиката.

Вариациите на Голдберг.

Към края имаше една, много бавна, много проста, много тъжна, но толкова красива, отвъд думите, отвъд картините, само музика, красива на лунната светлина. Лунна музика, така сребриста, така далечна, така благородна.

Ние двамата в стаята. Без минало, без бъдеще. Дълбоко, напрегнато сега. Чувството, че всичко трябва да свърши — музиката, ние, луната, всичко; че ако достигнеш до същността на нещата, ще намериш само тъга и тъга, навсякъде; но красива сребриста тъга, като изображение на Христос.

Приемането на тъгата. Съзнанието, че да се преструваш, че всичко е весело, е предателство. Предателство към всички тъжни в този момент, към всички тъжни когато и да било, предателство към тази музика, към истината.

В целия хаос и бъркотия, в захабеността и бизнеса на Лондон, преследването на кариери, печеленето на грошове, изкуствата, ученето, трескавото поливане на жизнения опит — изведнъж тази тиха сребърна стая, пълна с тази музика.

Като в Испания, когато спахме на открито и гледахме небето през клоните на смокините, звездните пътища, великите океани и морета от звезди. Усещахме какво значи да си във Вселената.

Разплаках се. Безшумно.

На края той каза, сега мога ли да си легна? Внимателно, леко подигравателно, ме връщаше отново на земята. И си тръгнах. Не мисля, че казахме нещо. Не мога да си спомня. Усмихваше се с малката си, суха усмивка, виждаше, че се вълнувам.

Перфектният му такт.

Онази нощ бих спала с него. Ако беше поискал. Ако беше дошъл и ме беше целунал.

Не заради него, заради това, че съм жива.

1-ви ноември

Нов месец, нов късмет. Мисълта за прохода ме тормози, но проблемът досега беше да намеря нещо, с което да изровя мазилката. Вчера, когато правех затворническата си разходка във външната изба, видях един пирон. Голям, стар, до стената в далечния ъгъл. Изпуснах си кърпичката, за да мога да го разгледам по-добре. Не можех да го взема, той винаги ме наблюдава толкова внимателно. А и не е много удобно с вързани ръце. Днес, когато бях до пирона (той винаги сяда горе на стълбите), му казах (съвсем умишлено), изтичай да ми донесеш цигара. На стола до вратата са. Разбира се, че не искаше. Попита, каква е играта този път?