Джон Фаулз - Колекционерът

2-ри ноември

След вечеря донесе лист и ми продиктува едно абсурдно писмо, под което трябваше да се подпиша.

Тогава започнаха неприятностите. Бях подготвила малка бележка, написана с най-дребния ми почерк, която мушнах в плика, без той да ме види. Беше много малка. В най-хубавите шпионски романи нямаше да я забележат.

Но той я видя.

Това го разстрои. Накара го да види нещата в студената светлина на реалността. Но истински се изуми, че се страхувам. Не може да си представи, че би могъл да ме изнасили, или убие, а това все пак е нещо.

Оставих го да излее яда си, но накрая се опитах да бъда мила с него (защото знаех, че трябва да го накарам да пусне писмото). Беше трудна работа. Никога не бях го виждала толкова ядосан.

Не би ли сложил точка и не би ли ме пуснал да си вървя?

Не.

Тогава какво иска да прави? Да спи с мен?

Такъв поглед ми хвърли, сякаш наистина го отвращавам.

Тогава ми дойде вдъхновението. Разиграх малка шарада. Ориенталската му робиня. Обича да се правя на глупачка. Най-тъпите неща, които измислям, той нарича остроумни. Дори понякога се присъединява, препъва се след мен (не че аз съм блестяща) като жираф.

Така че, накарах го да ме остави да напиша друго писмо. Отново погледна в плика.

След това го убедих да отиде до Лондон, според плана ми. Дадох му списък с нелепици (повечето от тях не ми трябваха, но щяха да го забавят), които да ми купи. Казах му, че е невъзможно да се проследи писмо, пуснато в Лондон. Харесва му да му се умилквам, звяр.

Едно желание — не, аз не го моля за нищо, аз му заповядвам. Изкомандвах го да ми купи картина на Джордж Пейстън. Дадох му списък на галериите, където би могъл да намери нещо от Д. П. Дори се опитах да го накарам, да отиде до ателието.

Но веднага щом чу, че е в Хампстед, надуши нещо. Пожела да узнае, дали не познавам този Д. П. Отговорих му, не, само по име. Но не звучеше много убедително; и се страхувах, че няма никъде да намери негова картина. Така че му казах, той не ми е много близък приятел, много е възрастен, но е добър художник и има голяма нужда от пари, а аз много бих искала да имам негови картини. Бихме могли да ги окачим по стените. Ако ги купиш направо от ателието, няма да плащаш комисиона на галериите, но виждам, че те е страх да отидеш, така че край. Естествено, не се хвана на това.

Искаше да знае, дали Д. П. не от цапачите-бояджии. Аз само го изгледах.

К. Пошегувах се.

М. Не се шегувай.

След малко се поинтересува какво би могъл да обясни, ако го питат, кой му е дал адреса и така нататък.

Казах му какво би могъл да обясни, а той отговори, че ще си помисли, което на калибански означава „не“. Прекалено беше да очаквам това от него; а в галериите по всяка вероятност нямаше да намери нищо.

Но и не се тревожа, защото смятам утре по това време да не съм тук. Ще избягам.

Ще тръгне след закуска. Ще ми остави обяда. Така че, ще имам на разположение четири или пет часа (освен ако ме излъже и вземе не всичко, което поисках, но досега такова нещо не се е случвало).

Тази вечер ми стана тъжно за Калибан. Когато ме няма, той наистина ще страда. Нищо няма да има. Ще остане сам със сексуалната си невроза, с класовата си невроза, с безполезността си, с празнотата си. Сам си го търси. Не го съжалявам наистина. Но не съм и напълно безразлична.

4-ти ноември

Вчера не можах да пиша. Много ми дойде.

Бях толкова глупава. Успях да го разкарам от тук за цял ден. Имах на разположение часове, за да избягам. Но никога не си бях представяла истинските проблеми. Представях си как с шепи греба мека, рохкава пръст. Пиронът се оказа безпредметен — не можеше да кърти мазилката както трябва. А си мислех, че ще се изрони като две и две. Беше ужасно твърда. Часове минаха, докато извадя един камък. Зад него нямаше пръст, а друг камък, по-голям, варовик, и дори не се виждаха краищата му. Извадих още един, но без полза. Отзад беше все същият голям блок. Започнах да се отчайвам, разбрах, че няма да мога да прокопая тунел. Ударих обезумяла вратата, опитах се да я отворя с пирона и успях единствено да нараня ръката си. Това е всичко. Постигнах това, че си изпочупих ноктите и ме болеше.

Просто не съм достатъчно силна, нямам инструменти. Дори и ако имах инструменти, все едно.

Накрая сложих камъните на мястото им, раздробих изкъртената мазилка (доколкото успях), смесих я с талк и вода и се опитах да прикрия дупката. Типично за състоянията, в които изпадам тук — изведнъж реших, че копаенето трябва да продължи няколко дни, че единствената глупост е да си мисля, че ще го направя наведнъж.