Джон Фаулз - Колекционерът

Когато по-късно споменах това на Д. П., той само каза, горкият жабар, сигурно на колене се е молил на Бога, да успее да те забрави.

Гледаме как Пиърс хвърля камъни в морето — къде беше това? Някъде близо до Валенсия. Толкова красив, като млад бог, целия златистокафяв, с тъмната си коса. Банските му. И Мини каза (тя лежеше до мен, о, колко ясно го виждам), тя каза, нали щеше да е чудесно, ако Пиърс беше ням.

И после попита, би ли могла да спиш с него?

Отговорих, не. После, че не знам.

Пиърс дойде точно тогава и пожела да разбере защо тя се усмихва.

Нанда току-що ми разкри една тайна, каза му тя, за теб.

Той пусна някаква калпава шега и отиде с Питър до колата, за да донесат обяда.

Каква е тайната, поисках да знам.

Че тялото побеждава ума.

Умната Кармен Грей винаги знае какво да каже.

Очаквах, че ще кажеш това. Тя рисуваше линии в пясъка, а аз лежах по корем и я гледах. Тя продължи, имах предвид, че той е толкова ужасно хубав, че можеш да забравиш колко е глупав. Би могла да си помислиш, ще се омъжа за него и ще го обуча. Нали? И знаеш, че не е възможно. Или би могла да спиш с него само за удоволствие и един ден изведнъж да разбереш, че си влюбена в тялото му и не можеш да живееш без него, и ще трябва да търпиш празната му глава завинаги.

След малко попита, не те ли ужасява това?

Не повече, от много други неща.

Говоря сериозно. Ако се омъжиш за него, никога няма да ти проговоря.

И наистина беше сериозна. Този много бърз, стеснителен поглед, който умее да хвърля, като копие. Аз станах, целунах я и отидох да посрещна момчетата. Тя остана там, загледана в пясъка.

Ние и двете сме ужасни разнищвачки. Няма спасение, такива сме. Но тя винаги е казвала, вярвам, че това е така, ще го направя така. Трябва да бъде някой, който поне чувстваш, че ти е равен, който може да разнищва нещата поне колкото и ти. И тогава това с тялото остава на втори план. Винаги съм си мислила, Кармен ще остане поредната стара мома. Твърде сложно е всичко, за да можеш да се оправиш с предварително подготвени идеи.

Но сега си мисля за Д. П. и го сравнявам с Пиърс. Пиърс няма нищо в своя полза. Само златно тяло, хвърлящо безцелно камъни в морето.

5-ти ноември

Тази вечер го побърках.

Започнах да хвърлям предмети горе. Първо възглавнички, после чинии. Копнеех да ги счупя.

Но бях гадна. Наистина. Разглезена. Той изтърпя всичко. Толкова е слаб. Трябваше да ме удари през лицето.

Улови ме, за да не мога да счупя още една от нещастните му чинии. Толкова рядко се докосваме. Мразя това. Беше като ледена вода.

Дръпнах му една лекция. Казах му всичко за него и какво трябва да направи в живота си. Но не ме слуша.

Харесва му да говоря за него. Няма значение какво.

Повече няма да пиша. Чета „Разум и чувствителност“ 30 30 Роман на Джейн Остин издаден през 1811 г. — Бел.пр. и трябва да разбера какво ще стане с Мериан. Мериан съм аз, Елионор съм аз, такава каквато трябва да бъда.

Какво ще стане, ако катастрофира? Ако получи удар? Каквото и да било друго?

Ще умирам.

Не бих могла да се измъкна. Предния ден успях да докажа само това.

6-ти ноември

Следобед е. Днес не обядвах.

Още едно бягство. На косъм, стори ми се, по едно време. Но не стана. Той е сатана.

Опитах номера с апандисита. Намислих го преди седмици. Винаги го смятах за нещо, като последна възможност. Нещо, в което нямам право да сгреша, поради неподготвеност. Дори не го написах тук, за да не би случайно да го види.

Натрих лицето си с талк. Когато почука, глътнах цяла купчина предварително събрана сол, с вода, и си бръкнах в гърлото, стана точно навреме, той влезе и видя как повръщам. Разиграх страхотен етюд. Лежах на леглото, косата ми беше в безпорядък и се държах за корема. Още по пижама и пеньоар. Леко стенех, сякаш съм ужасно смела. През цялото време стоеше и питаше, какво ти става, какво ти става? И проведохме някакъв болезнено несвързан разговор. Калибан се мъчеше да ме убеди, че няма нужда да ходя в болница, аз настоявах, че трябва да ме заведе. Тогава изведнъж той отстъпи. Измърмори нещо за „това е края“ и се втурна навън.

Чух да се отваря вратата, но не чух резетата. После външната врата. И настъпи тишина. Беше странна. Толкова внезапна, пълна. Бях успяла. Обух някакви чорапи и обувките си, изтичах до вратата. Беше открехната инч или два — отворена. Помислих си, може да е капан. Така че продължих да се преструвам, отворих леко вратата и го повиках по име, тихо, после закуцуках немощно през избата и нагоре по стълбите. Виждах светлината, не беше заключил и външната врата. Като светкавица ми мина през ума, че той би направил точно това — не би повикал лекар, би избягал. Би се побъркал окончателно. Но щеше да вземе караваната. Щях да чуя мотора. Не чух нищо. Трябваше да изчакам няколко минути, трябваше да предвидя, но не можах да издържа напрежението. Отворих вратата и излетях навън. Беше там. Внезапно. В дневната светлина.