Джон Фаулз - Колекционерът

Чакащ.

Не можех да се преструвам повече на болна, бях си сложила обувките. В ръката му имаше нещо (чук?), очите му бяха особени, разширени, сигурна бях, че ще се нахвърли върху мен. За момент останахме неподвижни, и двамата не знаехме какво да правим. После се обърнах и изтичах назад. Не знам защо, не се и замислих. Той тръгна след мен, но когато видя, че влизам вътре, спря (инстинктивно усещах, че ще го направи — тук долу е единственото място, където не се боя от него). Чух как идва и пуска резетата.

Знаех, че така трябваше да постъпя. Това спаси живота ми. Ако се бях разпищяла или се бях опитала да избягам, щеше да ме пребие до смърт. Понякога е като обладан от нечиста сила, напълно престава да се контролира.

Неговият номер.

(Полунощ.) Донесе ми вечерята. Дума не каза. Цял следобед употребих, за да нарисувам историята му в картинки, като комикс. Ужасяващата история на безобидното момче. Абсурдно. Но трябва да държа реалността и ужаса настрана. Той започва като приятен дребен чиновник и завършва като разпенено чудовище от филмите на ужасите.

Когато си тръгваше му я показах. Не се засмя, само я разгледа внимателно.

Това е естествено, каза той. Имаше предвид това, че му се подигравам толкова.

Аз съм един от многото му екземпляри. Когато се опитам да излетя, той ме мрази. Трябва да съм умряла, забодена на карфица, винаги еднаква, винаги красива. Знае, че част от красотата ми е самият факт, че съм жива, но той иска мъртвата мен. Иска ме жива-но-мъртва. Днес го почувствах много силно. Това, че съм жива, че се променям, че имам отделен ум и различни настроения, все повече го дразни.

Той е непоклатим; невъзмутим, с желязна воля. Един ден ми показа това, което нарича бурканче за умъртвяване. Аз съм затворена в него. Крилата ми пърхат и се блъскат в стъклото. Понеже то е прозрачно, все още ми се струва, че мога да се измъкна. Имам надежда. Но всичко е само илюзия.

Дебела, кръгла стена от стъкло.

7-ми ноември

Как се влачат дните. Днес. Непоносимо дълго.

Единствената ми утеха е картината на Д. П. Тя ме пленява. Всекиго би пленила. Единственото живо, неповторимо, сътворено нещо тук. Първото, което поглеждам като се събудя, последното, преди да си легна. Седя пред нея и я гледам. Знам всяка линия. Единият й крак е малко замазан. Има някаква лека разбалансираност в цялата композиция, сякаш някъде нещо дребно липсва. Но живее.

След вечеря (отношенията ни пак са нормални), Калибан ми подаде „Спасителят в ръжта“ и обяви, прочетох я. Веднага по тона му разбрах, че иска да каже:

„И не ми се стори кой знае какво.“

Чувствам се събудена, ще напиша един диалог.

М. Е?

К. Не виждам много смисъл в нея.

М. Предполагам разбираш, ме това е едно от най-брилянтните изследвания за юношеството, писани някога.

К. Мисля, че е бъркотия.

М. Разбира се, че е объркан. Но и разбира, че е объркан, опитва се да изрази това, което чувства, той е човешко същество, въпреки всичките си недостатъци. Не ти ли е жал за него?

К. Не ми харесва как говори.

М. На мен не ми харесва как ти говориш. Но не считам, че заради това не заслужаваш да те забелязвам, да ти съчувствам.

К. Предполагам, че е много интелигентно. Да пишеш така и всичко останало.

М. Дадох ти да прочетеш тази книга, защото си помислих, че ще разбереш колко приличаш на него. Ти си един Холдън Колфийлд. Той не се побира никъде, както и ти.

К. Не се учудвам, както я кара. Не се и опитва да се побере.

М. Мъчи се да създаде някаква реалност в живота си, нещо нормално.

К. Не е правдоподобно. Да ходи в лъскаво училище, техните да имат пари, и той да се държи така. Според мен е нереално.

М. Знам кой си ти. То си Старецът от морето.

К. Кой е той?

М. Ужасният старец, който Синдбад мореплавателя трябвало да носи на гърба си. Това си ти. Увисваш на гърба на всичко жизнено, всичко, което се опитва да бъде честно и свободно, и го смачкваш.

Няма да продължавам. Започнахме да спорим — не, ние не спорим, по-скоро аз казвам нещо, а той се мъчи да се изкопчи от него.

Вярно е. Той е Старецът от морето. Не мога да понасям глупави хора като Калибан, с тежкия им баласт от дребнавост и егоизъм, всякакъв вид злоба. И онези — малкото, които трябва да ги влачат на гърба си. Лекарите, учителите, художниците — не че сред тях няма предатели, но цялата надежда е у тях — у нас.

Защото съм една от тях.

Аз съм една от тях. Чувствам го и съм се опитвала да го докажа. Чувствах го през последната година в „Лейдимонт“. Бяхме малко, на които наистина ни пукаше, и останалите, глупавите, снобките, бъдещите дебютантки, и татини дъщерички, почитателки на коне, секс-котенца. Никога няма да се върна в „Лейдимонт“. Защото не мога да понасям задушливата атмосфера на „направените“ неща, „приличните“ хора и „приятното“ държане. (Бодичеа написа „въпреки странните й политически възгледи“ за моя доклад — как смее!) Няма да се превърна в старо момиче, възпитавано на такова място.