Джеймс Патерсън - Крос

— Съливан беше убиец, безмилостен убиец — промълвих тихо аз. — Трябваше да бъде заловен.

Сампсън не каза нищо повече. Повървяхме още малко, после се разделихме. Продължих към къщи по същите улици, на които бяхме лудели като деца. Той се бе погрижил за убиеца на Мария вместо мен. Беше направил това, което е смятал за правилно, но е знаел, че аз не бих могъл да живея с този товар. Не ми бе казал дори когато започнах да преследвам Съливан. Не разбирам тази последна част, но човек невинаги разбира всичко. Може би щях да попитам Джон някой друг път.

Онази нощ, след като се прибрах у дома, не можах да заспя. Не можах дори да събера мислите си. Накрая отново отидох и си легнах при Али. Той спеше като ангел, нехаещ за тревогите на света.

Аз останах да лежа в мрака до своя малък син и си мислех за това, което Сампсън ми бе разказал, и колко много го обичах, без значение какво се бе случило. После се замислих за Мария и за неугасващата ми обич към нея.

„Ти ми помогна много — прошепнах на спомена си. — Прогони злобата у мен. Научи ме да вярвам в любовта, да осъзная, че съществува, независимо колко трудно достижима е понякога. Помогни ми и сега, Мария… Трябва да те превъзмогна, сладко мое момиче. Знаеш какво имам предвид. Иначе няма да мога да започна живота си отново“.

Внезапно чух глас в тъмнината и се стреснах, защото бях потънал в мислите си.

— Татко, добре ли си?

Притиснах Али към гърдите си.

— Вече съм добре. Благодаря, че ме попита. Обичам те, приятелче.

— И аз те обичам, татко. Аз съм твоят малък мъж — рече синът ми.

И това беше най-важното.

Ето така започна моят нов живот или може би просто продължи от една история към следващата.

Днес Нана има рожден ден, макар че отказва да издаде кой поред е или поне за кое десетилетие става дума.

Аз бих казал, че се намира в такъв етап от живота си, когато е съвсем оправдано, човек да се похвали с дълголетието си, но тя явно не бе на това мнение.

Както и да е, на празника си можеше да прави каквото си поиска. Както и през всеки друг ден от годината , казах си, но го запазих за себе си.

По заповед на Нейно височество „момчетата“ трябваше да приготвят вечерята и затова с Деймън и Али отидохме със семейната кола до супермаркета и напълнихме големия багажник. След това прекарахме голяма част от следобеда в приготвянето на два вида пържени пилета, домашни бисквити, салати, задушен боб, доматено желе.

Вечерята бе сервирана точно в седем и включваше бутилка отлично „Бордо“. Дори за децата имаше по глътка.

— Честита стогодишнина! — обявих аз и вдигнах чашата си.

— Аз също искам да вдигна няколко тоста — заяви Нана и стана от мястото си. — Гледам нашата маса и трябва да кажа, че обичам семейството ни повече отвсякога и че съм безкрайно щастлива да бъда част от него. Особено на моята възраст. Каквато и да е тя, но определено не е сто години.

— Така е, така е — съгласихме се в един глас и изръкопляскахме дружно.

— За Али, който вече може сам да чете книжки и да връзва връзките на обувките си като истински шампион — продължи Нана.

— За Али! За Али! — подкрепих я аз. — Да продължи да връзва обувките си.

— За Деймън, който има толкова възможности пред себе си. Той е прекрасен певец и отличен ученик — когато се постарае. Обичам те, Деймън.

— И аз те обичам, Нана. Забрави за Ен Би Ей — напомни й големият ми син.

— Не съм забравила Националната баскетболна лига — завъртя глава Нана. — Лявата ти ръка е слаба. Трябва да поработиш още, ако искаш да играеш на по-високо ниво. — След това продължи: — Моето момиче Джанеле също е отлична ученичка и не го прави заради мен или баща си — справя се съвсем сама заради себе си. Горда съм да заявя, че Джанеле слуша Джанеле.

След тези думи Нана седна. Всички бяхме малко изненадани, особено аз, след като дори не бях споменат. Дори вече се съмнявах дали не съм изпаднал в немилост.

В този миг тя отново се изправи, а по дребното й, слабо лице се разля дяволита усмивка:

— О, Боже, почти забравих още някого! През тази година Алекс се промени най-много от всички нас. Той отново има кабинет и помага на хората. Работи в безплатната кухня в „Сан Антонио“, макар че е доста трудно да го накарам да се размърда в моята кухня.

— А кой приготви тази вечеря?

— Момчетата свършиха страхотна работа, всички до едно. Толкова съм горда с нашето семейство, Алекс, гордея се с теб. Ти си истинска загадка, но си постоянна радост за мен. Винаги си бил. Бог да благослови цялото семейство Крос.