Джеймс Патерсън - Крос

Прицели се право в главата на шофьора и съвсем леко докосна спусъка. Нямаше да се затрудни, съвсем лесна работа за него.

После премести мерника и го насочи към главата на мъжа до шофьора. Които и да бяха тези двамата, вече бяха пътници за онзи свят.

Веднага щом приключеше, трябваше да подбере семейството си и да изчезнат оттук.

Повече никакви контакти с миналото. Това беше грешка. Някой от това минало отново се бе набъркал в живота му. Може би някой бе проследил разговор на семейството на Кейтлин от Ню Джърси. Обзалагаше се, че тъкмо това бе станало.

Грешка, грешка, грешка.

И Кейтлин ще продължава да греши. Което означаваше, че трябва да си отиде. Не му се искаше точно сега да мисли за това, че трябва да я ликвидира. Освен ако не замине сам.

Предстоеше му да вземе много решения.

Насочи отново мерника към главата на шофьора. Вече беше готов за двата последователни изстрела. И двамата мъже в колата щяха да бъдат мъртви. Само че те още не го знаеха.

Пое въздух и бавно издиша, за да се успокои и да се съсредоточи.

Усещаше ударите на сърцето си — спокойни и уверени.

После натисна спусъка и чу острото, метално изщракване, което наруши нощната тишина.

Миг по-късно стреля още веднъж.

После отново и отново.

Това трябваше да е достатъчно.

Убийството бе извършено и сега се налагаше колкото се може по-скоро да се махне оттук. Със или без Кейтлин и момчетата.

Но първо трябваше да разбере кои са тези, дето току-що им бе видял сметката. А може и да им направи няколко снимки.

Двамата със Сампсън гледахме как Касапина приближава колата. Наистина беше умен и предпазлив, но може и да не беше чак толкова добър, колкото се смяташе. Движеше се бързо, ниско приведен, готов за евентуална атака.

След миг щеше да установи, че е застрелял вързоп дрехи и две възглавници, купени от местния търговски център.

Ние със Сампсън се бяхме притаили на около тридесетина метра в гората зад колата, по която той току-що бе стрелял.

— Алекс, ти ще кажеш какво да правим оттук нататък — прошепна Сампсън.

— Не го убивай, Джон — отвърнах. — Освен ако не се наложи. Само го повали.

— Както кажеш, Алекс — кимна приятелят ми.

Сетне настана една малка лудница.

Касапина внезапно се завъртя, но не в нашата посока, а в противоположната!

Какво, по дяволите, беше това, какво ставаше?

Съливан гледаше към гъстата горичка на изток — съвсем не към мястото, откъдето приближавахме ние със Сампсън. Вниманието му изобщо не бе насочено към нас.

Чуха се два бързи изстрела и някой изохка в далечината.

Мярна се за миг мъж в черни дрехи и се свлече на земята. Кой беше този? После още петима притичаха от гората на север. Носеха малки пушки, автомати, дори едно „Узи“, доколкото можах да различа.

Кои бяха тези типове?

— Хвърли оръжието! ФБР! — извика единият, сякаш в отговор на въпроса ми.

Не му повярвах.

— От мафията са! — казах на Сампсън.

— Сигурен ли си?

— Да.

И тогава се започна масова стрелба, все едно се намирахме по улиците на Багдад, а не в спокойната и затънтена провинция на Масачузетс.

Наемните убийци на мафията стреляха и по нас. Ние със Сампсън не им останахме длъжни. Както и Касапина.

Улучих мъжа с коженото манто, нарамил узито. Той бе първата ми мишена.

Убиецът се завъртя и се свлече на колена, но след това отново вдигна оръжието, за да стреля. В този миг на гърдите му цъфна червено петно, а силата на изстрела го повали ничком. Не аз го бях улучил. Може би Сампсън?

Или Съливан?

Мракът бе сериозно препятствие за всички. Навсякъде свистяха куршуми, забиваха се в дърветата, отскачаха от скалите. Пълен хаос. Истинско безумие, от което косите ти да настръхнат.

Наемниците на мафията се бяха разпръснали във ветрило, което беше допълнителна опасност за нас.

Съливан се затича наляво, прикривайки се в сенките.

Двамата със Сампсън се опитвахме да се укрием зад по-големите дървета.

Страхувах се, че тук ще намерим смъртта си, имах чувството, че този път няма да ни се размине. Прекалено честа стрелба в твърде малко пространство. Сякаш бяхме на огнева линия. Все едно се бяхме изправили срещу тежковъоръжен специален отряд.

Единият от мафиотите изпразни автомата си към Касапина. Но бързо прецених, че не го улучи.

Оказах се прав, защото Съливан мигом отвърна на огъня и го гръмна, след което се скри в гората. Простреляният нададе вик, сетне притихна. Според мен трима от нападателите бяха свалени. Ние със Сампсън не бяхме ранени, но всъщност не бяхме главната мишена.