Джеймс Патерсън - Крос

— Той ми каза, че не е убил Мария — признах й по време на един сеанс.

— И какво от това, Алекс? Ти знаеш, че беше лъжец. Психопат, убиец, садист, пълен боклук.

— Да, по малко от всичко. Но затова мисля, че му вярвам. Просто не разбирам още какво означаваха думите му. Още една загадка за разрешаване.

По време на друг сеанс разговаряхме за пътуването ми до Уейк Форест, Северна Каролина, което се намираше на север от Роли. Взех новия си мерцедес, семейната кола, моето мощно возило. Отидох да посетя Кайла Коулс, да поговоря с нея, да надникна в очите й, докато говорим.

Кайла беше в страхотна форма. Сподели, че животът в Роли й харесвал повече, отколкото очаквала. Заяви, че ще остане там.

— Много хора се нуждаят от помощ тук, в Северна Каролина, Алекс. А и местният начин на живот ми допада много повече от онзи във Вашингтон. Остани малко и сам ще се убедиш.

— Това покана ли беше от нейна страна? — попита Адел след краткото мълчание, настъпило помежду ни.

— Навярно. Покана, която тя знае, че не бих приел.

— Защо?

— Защо? Защото… аз съм Алекс Крос — отвърнах.

— И това няма да се промени, нали? — поклати глава Адел. — Просто питам. Не като терапевт, Алекс, а като твоя приятелка.

— Не зная… — поколебах се за миг. — Наистина искам да променя някои неща в живота си, затова съм тук. Освен, разбира се, че се наслаждавам на споровете с теб. Но отговорът е: не, няма да се променя чак толкова много.

— Защото си Алекс Крос ли?

— Да.

— Добре — кимна Адел. — Това е добро начало. Но да знаеш, че и аз страшно обичам да споря с теб. В това наистина те бива!

Още една загадка за разрешаване.

Една пролетна вечер двамата със Сампсън вървяхме по Пета улица. Просто се разхождахме безцелно. Пийнахме по две бири. Сампсън носеше тъмни очила, а на голямата си глава бе нахлупил стара бейзболна шапка, която не бях виждал да слага от години.

Минахме покрай старите дървени къщи, които си бяха тук откакто бяхме деца. Не изглеждаха по-различно, макар че много неща във Вашингтон се бяха променили, за добро или лошо.

— Тревожех се за теб, докато беше в онази болница — сподели Сампсън.

— Аз също се безпокоях за себе си. Започнах да придобивам масачузетски акцент — всички тези отворени гласни… Освен това взех да променям политическите си възгледи.

— Има нещо, за което искам да поговорим — рече приятелят ми. — Отдавна ми тежи.

— Слушам те! — Погледнах го изненадано.

— Малко ми е трудно да започна. Случи се два или може би три месеца след убийството на Мария — продължи Сампсън. — Спомняш ли си онова съседско момче — Клайд Уилс?

— Много добре си го спомням. Наркопласьор с големи амбиции. Докато не го очистиха и не захвърлиха трупа му зад заведението за пържени пилета на Попай.

— Правилно си спомняш. Уилс беше информатор на Ракийм Пауъл, докато Ракийм беше детектив в 103-и участък.

— Не съм изненадан, че Уилс е тъкал на два стана. Накъде биеш с всичко това?

Сампсън замълча и сведе глава.

— Уилс беше открил някои неща за Мария — отрони след малко той.

Не казах нищо, но по гърба ми пропълзя хлад. Наясно бях, че става дума за убиеца й. Продължих да вървя, макар че краката ми омекнаха.

— Не е бил Майкъл Съливан, нали? — попитах.

— В онези дни той е имал партньор — продължи Сампсън. — Корав момък, негов приятел от стария му квартал в Бруклин. Един тип на име Джеймс Галати Бомбето. Той е застрелял Мария. Съливан не е бил там. Може да го е накарал да го направи. А може Галати да е искал да убие теб.

Не казах нищо. Ако трябва да съм честен — не можех. Освен това чаках Сампсън да довърши това, което бе започнал. Докато вървеше и говореше, гледаше право пред себе си, нито веднъж не извърна поглед към мен.

— Двамата с Ракийм проведохме разследване — продължи той. — Отне ни няколко седмици, Алекс. Работихме усилено по случая. Дори ходихме в Бруклин. Но не можахме да изровим никакво доказателство срещу Галати. Макар да бяхме убедени, че той го е направил, понеже разказал за убийството на свои приятели в Ню Йорк. Тая отрепка се е обучавал за снайперист във Форт Браг.

— И тогава ти си се срещнал с Антони Мулино, нали? — досетих се аз. — Затова той те помнеше.

Сампсън кимна.

— И сега следва това, което тая в себе си през всички тези години. Много ми е трудно да ти го призная. Ние очистихме негодника, Алекс. Двамата с Ракийм убихме Джими Галати една нощ в Бруклин. Мълчах за това досега. Исках да ти го кажа, след като отново започна да търсиш Съливан, но не можах.