Джеймс Патерсън - Крос

Изведнъж тя се засмя тържествуващо. Но Джери и Съливан мълчаха. Всъщност ситуацията беше забавна, но не чак толкова, че да предизвика всеобщ бурен смях. Или може би изпълнението й беше твърде грубо и думите й съдържаха много истина.

Съпругът отстъпи назад към стаята с телевизора и се опита да затръшне вратата отвътре, но напразно.

Бърз като стрела, Касапина пъхна ботуша си в пролуката, после натисна вратата с рамо и се озова при Джери.

Първоначално негов работодател, смотанякът беше висок, с оформено коремче и изнурен вид на изпълнителен директор. Започваше да оплешивява. В кабинета му миришеше на пот и на цигари, а една още димеше в пепелника на масичката. На килима лежаха топка и стик за голф. Това мъжко момче, което бе платило, за да убият жена му, упражняваше ударите си, за да не се излага пред приятелчетата си на игрището.

— Аз мога да ти платя повече от нея! — изскимтя Джери. — Колкото и да ти е дала тази кучка, аз го удвоявам! Кълна се в Бога! Парите са там! Твои са!

Гледай ти, става все по-добре и по-добре , помисли си Съливан. Това придаваше ново значение на играта „Да сключим сделка“.

— Ти си миризлив боклук! — озъби се Мелинда на съпруга си, застанала на прага. Втурна се вътре и го цапардоса през лицето.

Съливан продължаваше да я смята за хладнокръвна в много отношения, макар че в други беше доста гореща.

Касапина погледна отново съпруга, след това отмести поглед към Мелинда. Определено бяха интересна двойка.

— Съгласен съм с Мелинда — заговори Касапина. — Но не бива да пренебрегвам и Джери. Може би не е зле да си устроим малък търг. Какво мислите? И нека си поговорим като възрастни: повече никакви обиди!

Два часа по-късно търгът бе приключил и Майкъл Съливан пътуваше в своя лексус по магистралата към Масачузетс. Колата се движеше плавно и гладко, а може би просто той беше в отлично настроение.

Имаше още някоя и друга подробност за доизпипване, но работата беше свършена. Играта „Да сключим сделка“ бе приключила за него с триста и петдесет хиляди долара, всички прехвърлени по сметката му в „Юнион Банк“ в Швейцария. В интерес на истината никога досега не е бил толкова добре осигурен финансово, макар че вероятно трябваше да се прости с посредника от Бостън за бъдеща работа. Може би пак щеше да се наложи да премести семейството си. А вероятно бе дошло времето да се освободи от всички и да устрои живота си сам — перспектива, за която напоследък все по-често се замисляше.

Триста и петдесет хиляди за един ден работа. Не беше никак зле. В крайна сметка Джери Стайнър спечели наддаването, но Съливан все пак очисти тъпото, противно копеле. Мелинда беше нещо съвсем различно. Той я харесваше и не искаше да я нарани. Но какъв избор имаше? Да я остави жива и да рискува да се раздрънка? Направи го безболезнено — един изстрел в тила на Мел. След това я снима, за да приложи хубавото й лице към колекцията си.

Сега, докато пътуваше, Съливан си припяваше „Диви коне“ — една балада на „Стоунс“, която винаги бе харесвал. Ето я и къщата му, кацнала на хълма, точно там, където я бе оставил.

Но какво, по дяволите, беше това?

Грешка.

Но чия…

При следващия лек завой угаси фаровете. След това отби в глуха странична улица, откъдето се откриваше по-добра гледка към къщата му и околностите.

Боже, напоследък не го оставяха да си поеме дъх. Не можеше да избяга от миналото си, колкото и надалеч да отидеше.

Видя ги веднага — в тъмносиня кола, може би додж, чиято предна решетка бе насочена като оръдие към къщата. Ясно различаваше двамата мъже вътре. Без съмнение го чакаха.

Грешка.

Тяхна!

Но кои бяха тези типове, които се налагаше да убие сега?

Е, това нямаше особено значение. Те бяха вече два трупа. И то само защото бяха жалки некадърници в работата си и сами се бяха прецакали. Двама мъртъвци, които наблюдаваха дома му, дошли да избият и него, и семейството му.

В багажника на колата си Съливан имаше тригодишна пушка „Уинчестър“, която винаги поддържаше изчистена и добре смазана, готова за действие. Вдигна капака и я извади. После я зареди.

Не притежаваше уменията на професионален снайперист, но беше достатъчно добър, за да се справи с тази открита мишена.

Зае позиция в гората, зад два високи бора, чиито клони му осигуряваха идеално прикритие. После погледна през окуляра за нощно виждане. Той беше по-голям от обикновен оптичен мерник, точно такъв, какъвто му харесваше. Всъщност Джими Бомбето го бе научил как да стреля по далечна мишена. Джими се бе обучавал във Форт Браг в Северна Каролина, преди безславно да го изгонят оттам.