Джеймс Патерсън - Крос

През следващия час водех членовете на семействата пред камерите, за да разкажат историите си и да помолят мъжете в сградата да сложат оръжие и да излязат навън или поне да пуснат работничките от лабораторията. Призоваваха ги да се предадат, защото в противен случай много от хората щяха да загинат. Някои от историите наистина бяха затрогващи и аз видях как някои сред любопитната тълпа се разплакаха, докато слушаха.

Момче говореше, че на футболния мач в неделя баща му трябвало да бъде съдия. Майка напомни за сватбата, насрочена за следващата седмица. Бременно момиче бе дошло, за да отправи молба към своя приятел наркопласьор да се предаде. И двамата бяха осемнадесетгодишни.

Тогава отвътре ни отговориха — в сградата прозвучаха изстрели.

Стрелбата продължи около пет минути. Нямахме представа какво се бе случило. Знаехме само едно — думите на близките не бяха успели да трогнат сърцата на обичаните от тях хора.

Никой не излезе. Никой не се предаде. Нед ме дръпна настрани:

— Всичко е наред, Алекс. Може би все пак спечелихме малко време.

Ала това не беше резултатът, на който се надявахме.

В един и половина капитан Моран изключи микрофоните. Явно отвътре никой нямаше да излезе. Те бяха взели решението си.

Малко след два часа началниците решиха, че момчетата от Отряда за спасяване на заложници ще нахлуят първи в сградата. Щяха да ги последват полицаите от управлението, но не и членове на Специалния отряд. Беше крайно решение, но така бе напоследък във Вашингтон заради зачистилите терористични набези. Ченгетата вече не искаха да си губят времето с преговори, от които обикновено нищо не излизаше.

Двамата с Нед Махони щяхме да сме част от първия екип, който щеше да влезе вътре. Заехме позиции на Четиринадесета улица, точно зад обсадената сграда.

Повечето от хората ни крачеха неспокойно, разговаряха, опитваха се да се съсредоточат.

— Положението никак не е розово — рече Нед. — Момчетата от Специалния отряд знаят какви са плановете ни. Очакват да атакуваме.

— Познаваш ли някои от тях? — попитах го.

Нед поклати глава.

— Обикновено не ни канят на едни и същи партита.

Бяхме облечени в тъмни якета, под които носехме бронежилетки. С Нед бяхме въоръжени с MP5 7 7 Автомат, 9 мм, напоследък предпочитан от полицейски и спецслужби, производство на германската компания „Хеклер енд Кох“. MP е съкращение от Maschinenpistole . — Б.пр. . Никога не може да се предвиди какво ще се случи по време на нощно нападение, особено в този случай, когато един екип от Специалния отряд бяха вътре, а от ОСЗ щяха да ги атакуват.

Нед получи съобщение в слушалките си и се обърна към мен:

— Трябва да вървим, Алекс. Дръж главата си наведена, приятел. Онези вътре са професионалисти. Точно в този момент неочакваното се случи. И този път не беше лошо.

Предната врата на сградата се отвори. Няколко секунди не последва нищо. Какво ставаше вътре?

После на прага се появи възрастна жена, облечена в работен комбинезон. Пристъпи в светлината на прожекторите, насочени към сградата. Вдигна ръце и заповтаря:

— Не стреляйте! Не стреляйте!

Последваха я още жени в престилки — млади и стари, както и две момчета, които изглеждаха на не повече от четиринадесет години.

Хората зад полицейските заграждения започнаха да ги викат. Плачеха от радост и ръкопляскаха диво.

След това входната врата се затвори.

Освобождаването на единадесетте работници от лабораторията спря нападението на Отряда за спасяване на заложници и преговорите се подновиха. Полицейският комисар и шефът на детективите се срещнаха с капитан Моран и с двама пастори от енорията. Независимо от късния час телевизионните екипи продължаваха трескаво да излъчват на живо.

В крайна сметка около три часа след полунощ все пак разбрахме, че ще атакуваме. Последва още едно забавяне.

В три и половина получихме заповед за нападение. Казаха ни, че е окончателна.

С Нед Махони се спуснахме към страничния вход на сградата. Същото сториха и десетина момчета от ОСЗ. Хубавото на бронежилетката е, че може да спре фаталния куршум, но забавя движенията ти, затруднява тичането и те кара да се задъхваш.

Снайперистите се разположиха по прозорците, за да се опитат максимално да неутрализират съпротивата от вътре.

Махони обичаше да нарича тези предварителни действия „пет минути на паника и възбуда“. Аз винаги съм ги ненавиждал. За мен те бяха по-скоро „пет минути по-близо до рая или ада“. Не бях задължен да съм тук, но с Нед бяхме участвали заедно в няколко нападения и не можех да гледам безучастно отстрани.